Отмъщението на стоманения плъх

— Ти ли си, Зобно? Какво казваше сержантът за роботите? Тези приличат ли на роботи?

Веригата спря мълчаливо, затаявайки дъх. Бяхме много близо. Гласът беше мъжки и говореше на клизантски.

— Роботи, какви роботи? — попитах аз и сваляйки ръката от рамото си, я поставих на рамото на Анжела. — Тръгвай — прошепнах й аз. А след това напуснах веригата и тежко затропах към него с новите си ботуши.

— Сигурен съм, че той каза „роботи“ — оплака се гласът. Усетих зад себе си слабо раздвижване, когато веригата отново тръгна напред. Тропах и кашлях, приближавайки се към невидимия събеседник. Ръцете ми се протегнаха, готови бързо да хванат и стиснат, веднага щом отново заговори.

Всичко това би станало чудесно и би ми доставило садистично удоволствие, ако вечерният бриз не повя иззад ъгъла на зданието. Прохладният вятър обвя лицето ми и в дима се отвори дупка. Гледах клизантския войник, с шлем, въоръжен с гаусовка, с отпечатано на лицето потресено изражение. Отпечатало се по основателна причина — вместо да види събрат-войник, той съзря неизвестен инвалид, стискащ пръсти, с червени очи и небръснато лице, облечен в абсолютно прозрачни дрехи и женски ботуши с висящи на раменете вързопи и денкове. Да отвори уста — това е всичко, което можа да направи.

Този паралич продължи достатъчно, за да успея да се добера до него. Хванах го за гърлото така, че да не може да извика, а гаусовката така, че да не може да стреля в мен. Малко потанцувахме в този стил. Димът отново се затвори около нас. Противникът ми не викаше и не стреляше, но и не се покоряваше.

Беше едър и мускулест и държеше на живота си. За щастие не беше много съобразителен и бе хванал с две ръце гаусовката, опитвайки се да ми я измъкне. Примерно по времето, когато съобрази, че може да я държи с една ръка и да ме бие с другата, му подложих крак и се стоварих върху него. Преди да падне на земята, успя да ми нанесе два бързи удара в корема, които не предизвикаха нищо добро в мен. След това се приземихме и му изкарах дъха. Това освободи ръката ми от гърлото му и преди да може отново да си поеме достатъчно въздух, за да завика, го изпратих в безсъзнание. Седях на него, очаквайки главата да престане да ми се върти и да се развърже възелът на болката в корема, когато наблизо се раздаде нов глас.

— Какъв е този шум? Кой е там?

Дълбоко и конвулсивно въздъхнах, изпуснах малко въздух и се помъчих да овладея гласа си.

— Аз съм — винаги добър отговор. — Спънах се и паднах. Ударих си пръста…

— Значи ще получиш медал за него. А сега млъкни.

Млъкнах, взех гаусовката на омекналия ми спътник и станах, разбирайки, че бях загубил всякакъв ориентир в димната тъмнина.

Много неприятно усещане. Димът се разреждаше, а аз бях сам без всякакво чувство за ориентация. Ако тръгна в неправилна посока, това ще бъде самоубийство.

Паника! Или по-скоро мигновена паника. Винаги съм си позволявал съвсем малко паника във всяка остра ситуация. Това предизвиква прилив на кръв в кръвоносните съдове, заставя сърцето да бие по-бързо, освобождава доза адреналин и прави други, полезни за човека в извънредна ситуация, неща.

Но само малко паника, времето ме притискаше. А след като ниската животинска емоция се разнесе, устните отново скриха зъбите, и косите на тила се спуснаха и всичко останало, нагласих за работа стария логически център.

Следващото: не съм сам. Безмълвната верига спасени можеше да измарширува в зданието и в безопасност да се движи по-нататък, но моята Анжела нямаше да ме остави. Знаех толкова ясно, сякаш можех да я видя, че тя стои пред тази врата към живота и ме чака.

Следващото: тя имаше чувство за ориентация, а аз нямах. Следователно, тя трябва да дойде при мен.

— Този палец ме убива, сержант — измънках аз, а след това засвирих в предполагаеми мъчения. Едно късо изсвирване и едно дълго. Буква „А“ означаваше Анжела според кода, който, както знаех, й е добре известен. Че имам нужда от помощ, тя ще изчисли сама, както и всичко останало.

— Прекрати това свирене и шума — изръмжа в отговор друг глас, завършвайки с нотка на презрение, прерастващо в подозрение. — Кажи, кой си?

Порових се в паметта си, търсейки името, чуто преди няколко минути.

— Аз съм, сержант, Зобно. Този пръст…

— Той не е Зобно! — намеси се друг глас. — Зобно съм аз.

— Не, аз съм! — извиках в отговор. — Кой го каза?

— И двамата се приближете веднага! — извика сержантът. — След пет секунди стрелям.

Истинският Зобно, спъвайки се, тръгна през дима, а аз не успях нито да отговоря, нито да мръдна. И вече усещах как ме разкъсват куршумите, когато нещо ме дръпна за ръката и аз подскочих.

— Анжела? — прошепнах аз и получих безмълвен отговор, когато ме прегърна. Тръгнах към нея, но тя не дочака, хвана ръката ми, и ме повлече след себе си. Зад нас в дима звучаха гласове, след това внезапен писък на гаусовка и извиквания на команди.

Спънах се в невидими стъпала и очакващи ме ръце ме вмъкнаха през вратата.

Глава 17