Отмъщението на стоманения плъх

Блъсках ленивия си мозък, мислейки, докато намъквах втория ботуш. Зазвъня телефон и аз замрях — така, както и двете жени, обърнали погледи към него, сякаш бе отровна змия. Той звънна още веднъж, а след това светна мъничък екран и от него гледаше, както винаги неемоционален, Край.

— Знаеш, че сте обкръжени — каза той. — Съпротивата е безполезно, ди Грийс, предай се спокойно, и на никой от приятелите ти няма да бъде причинена вреда…

Ботушът ми удари екрана и образът на Край проблесна и умря, изскубнах целия апарат и го запокитих в стената. Знаех, че повечето телефони могат да се изключат от централната станция, имайки нужното оборудване, но сега не му беше времето да видя тази теория доказана.

— Без паника — извиках аз, може би най-вече на_себе си, защото Анжела и Бейз оставаха абсолютно спокойни. Заскачах по стаята, намъквайки втория ботуш, и се опитах да извлека някаква ясна мисъл от объркания си мозък. Последният скок свърши с това, че седнах на койката, дишайки тежко и стискайки пръсти.

— Хайде за миг да забравим това позвъняване и да изясним какво се е случило. Първо: не са ни проследили, когато идвахме насам. Второ: колата ни изчезна, така че тя не може да им посочи мястото. Трето: Край знае, че съм тук, а това значи, че са имплантирали в мен насочен предавател. В такъв случай ще е необходим хирург и добър рентгенов апарат, щом се измъкнем оттук.

— Забрави най-простото обяснение — забеляза Анжела.

— Тогава не го пази в тайна. Ако можеш да измислиш нещо по-добро от мен, то докладвай.

— Кутийката за мъчения. Ти каза, че е радиоуправляема.

— Разбира се. Насочваща апаратура, вероятно интегрална част от механизма. Това нещо все още ли е тук, Бейз?

— Да, долу. Мислехме, че ще можем да я употребим за нещо.

— Вече го направихме. Когато се скрием, кутийката ще остане тук. Може би това ще задържи вниманието им върху зданието, а след като се скрием, те няма да ме намерят толкова лесно отново. Сега ми разкажи накратко, Бейз, що за здание е това и как да се измъкнем оттук.

— Това е фабрика, принадлежаща на една от нас. И никакъв възможен изход, обречени сме да се сражаваме и да умрем, но умирайки, скъпо ще продадем живота си и ще вземем със себе си много от тези скотове…

— Това е прекрасно, да, превъзходно е. Но скъпо ще продадем живота си, само ако бъдем принудени. Ди Грийс може да намери път към спасението там, където другите намират само отчаяние. Собственичката на фабриката тук ли е? Добре, изпратете ми я колкото може по-бързо.

Бейз изтича навън, а аз се обърнах към жена си.

— Предполагам, че си донесла със себе си обичайното оборудване? От сорта, което взехме за медения си месец?

— Бомби, гранати, експлозиви, газови заряди — естествено.

— Добро момиче. С теб, в качеството ти на съпруга, изпитвам растящо чувство за безпокойство.

Бейз бързо влезе, а след нея още една амазонка в униформа. Малко по-голяма, вероятно, с много привлекателни леко побелели коси и все пак с хубав бюст и закръглени форми на зрялост. Хванах изстиващото изражение в очите на Анжела и бързо насочих мислите си към по-важни неща.

— Аз съм Джеймс ди Грийс, междузвезден агент и шпионин.

— Файда Фиртина от гвардията — отсече тя и отдаде чест.

— Да, много добре, Файда, радвам се да се запозная с вас. Свободно. Както разбрах, зданието е ваше.

— Абсолютно вярно. „Фиртина Амалга Метъл Констракщън Робономи Лимитед“. Прекрасни стоки за пазара.

— Що за стока е това?

— Робономи.

— Няма да ме сметнете, надявам се, за глупак, ако попитам, какво е това робономи?

— Разкошен продукт, необходим за всеки порядъчен дом. Робот, програмиран, обучен, сглобен и специално проектиран само за една функция. Иконом, слуга, готов да помага вкъщи, който прави дома ро̀ден и уютен, облекчавайки грижите на стопанина, избавяйки го от ежедневната работа, грижи и стресове на съвременния живот…

Имаше още много в този дух, явно цитати от рекламна брошура, но това вече не го чувах. В главата ми се подреждаше, придобивайки форма, план, докато звуците от стрелба не се промъкнаха през веригата на мислите ми.

— Направиха пробна атака — каза Бейз, с командното радио до ухото. — Но бяха отбити със загуби.

— Продължавайте да ги задържате. Известно време не трябва да се опитват да използват тежко оръжие, тъй като се надяват да ме пленят жив — махнах с ръка и прекъснах собственичката на фабриката, готова отново да пусне устната реклама. — Файда, нахвърляйте ми набързо наземния план на зданието и района, непосредствено прилепващ до него.

Тя чертаеше бързо и точно (несъмнено военна тренировка), посочвайки врати, прозорци и обкръжаващите улици.

— Как изглеждат вашите робономи? — попитах аз.

— Приличат на хуманоиди по форма и размери, оптимален вид за домашна среда и като добавка…

— Отлично, колко готови за изпращане, минали полеви изпитания или както там ги наричате, със заредени енергоблокове имате?

Тя замислено се намръщи.

— Трябва да проверя в отдела за доставка, но по приблизителни пресмятания бих казала някъде между 160 и 180.