Отмъщението на стоманения плъх

Имаше нещо възхитително в ефектното и тихо отстраняване на неприятеля. То ми напомняше за един познат ловец. Той беше професионалист и много голям майстор в работата си. Когато се вдигаше ято птици, той стреляше в последната от клина. А после в следващата. Понякога успяваше да застреля 4–5 птици, преди другите да разберат какво става. Тук се прилагаха същите принципи и то по напълно професионален начин.

Системата даде засечка на номер три, който се оказа малко по-силен и привлече вниманието на един от останалите. В края на краищата човешките същества са малко по-умни от птиците.

Изчаках да се обърнат към източника на безпокойство, а след това ударих най-близкия сив човек с тясната част на дланта си по врата. Умората бе отслабила удара, така че той не падна веднага и ми трябваше да му дам още малко, за да го успокоя окончателно. И докато се трудех, отбелязвах падащите тела и откъслечните викове на другите.

Когато се изправих, видях, че Остро̀в и всички, освен един от сивите хора, щастливо дремеха, събрани на купчинка, докато спасителите ми слагаха отгоре и последния. Той беше яка горила и се биеше добре, но отстъпваше по категория на противниковата страна и скоро падна в безсъзнание. Беше интересно, защото двамата нападнали го бяха жени — облечени в оскъдни и колоритни бурадски рокли и местни обувки на висок ток. Най-близката се обърна и познах сержант Бейз, и някои части от ребуса започнаха да застават на мястото си.

Другата жена беше по-ниска и много изящно сложена, с фигура, която помнех, и лице, което не можех да забравя. Жена ми.

— Хайде, хайде — успокои ме Анжела, потупвайки ме по едната буза и лепвайки бърза целувка на другата. — Надявам се, че ще можеш малко да потичаш, мили, защото на помощ идват още от тези бандити.

Потвърждавайки това предположение, покрай нас просвистя снаряд от неизяснена разновидност.

— Да бягаме… — дрезгаво казах аз и се заклатушках, все още не съвсем уверен в това, което се случи, но поне все още достатъчно умен, за да не задавам въпроси. Бейз ме прегърна с една ръка, насочвайки ме в правилната посока и мъкнейки ме след себе си, докато жена ми през това време ме облекчи от товара на кутията и кабела. Понесохме се така и бях сигурен, че представлявахме очарователно зрелище — аз, в прозрачните си дрехи, и двете момичета в изящните си роклички. За съжаление на улицата нямаше никой, който би могъл достойно да оцени тази ситуация.

— Не спирай! — извика Бейз, помъквайки ме зад ъгъла. Зад нас се раздадоха близки взривове. Пренебрегнах всичко освен задачата да премествам колкото може по-бързо един след друг краката си, като гадаех колко ли ще издържа.

Изглежда Бейз знаеше какво прави. Преди да отидем прекалено далеч в това направление, тя зави и ме вмъкна по няколко стълби в едно здание. Сложи резетата на тежката врата и продължихме по-нататък, сега малко по-бавно, през някакви изоставени кабинети в задната част на зданието, където прозорците гледаха към двора. Височината беше приемлива за скок и Бейз скочи първа, гъвкава като голяма котка, след това ми помогна да се спусна, с помощта на спускащата ме Анжела. Бях в ръцете им като глина, и това беше доста приятно усещане.

Бейз се затича напред да отвори голямата врата. Вътре се намираше клизантска командна кола с развяващ се на антената генералски флаг.

— Ето това повече ми харесва — казах аз, приближавайки се на омекналите си като памук крака.

— Вие двамата, на задната седалка — подхвърли Бейз, намъквайки военен кител и пъхайки косите си под клизантски шлем. Не питах какво се е случило с първоначалния собственик.

Анжела влезе веднага след мен, когато пропълзях на задната седалка и рухнах на пода, притискайки се към мен с топлите си закръглени форми. Почувствах се много удобно, когато колата дръпна напред. Насладих се на хубава целувка, преди да мога да получа някаква информация.

— Фигурата ти се е оправила — успях да си поема въздух, когато правех почивка.

— Ще бъдеш много щастлив да научиш, че сега си горд баща на две близначета. И двете са момчета. С големи уста и добър апетит, както и баща им. Нарекох ги Джеймс и Боливар, в твоя чест.

— Както желаеш, скъпа. Предполагам, че нямаш нищо против да ми кажеш, как се появи тук в най-нужния момент?

— Появих се, за да се погрижа за теб, и както виждаш, се оказах права.

— Да, разбира се. Имам предвид нещо друго. Когато те видях последния път, отиваше към болницата с издут корем и майчински блясък в очите.

— Е, тук всичко мина прекрасно, както вече казах, нима не разбра. После дочух, че тези проклети клизантци са тръгнали да нахлуват на още една планета и че ти вероятно ще вземеш участие в нашествието.

— Инскин ли ти разказа всичко това?