Отмъщението на стоманения плъх

Сега трябваше да си спомня за нея, но не така, както би им се искало. Това беше трик, трябваше да бъде трик, и трябваше да се придържам именно към това предположение. Докато предъвквах и гълтах храната, си направих силно вътрешно внушение. Слушай, ди Грийс, ти знаеш достатъчно много за реалността, за да можеш да определиш кога е подправена. Самият ти винаги си я подправял за собствено удоволствие и за неудоволствието на други. Значи така, сега някой е направил същия трик и с теб. Прерязаните китки, артериите, изтласкващи кръв! Спокойно, момче. Изхвърли част от емоциите в канализацията. След известно време ще стигнем до спомените. Но първо дай да погледнем реалността.

Реалност. Колкото и чудотворна да е медицината, тя не може за няколко часа или няколко дни да реанимира ампутирани китки.

А сега откъде се взе тази цифра? На някакво подсъзнателно равнище чувствах, че е изминало само кратко време между ампутацията и оздравяването. Всички имаме часовници, тиктакащи в дълбините на мозъка, те управляват денонощните ритми на съня и бодърстването и работят през цялото време. Точно сега моят се опитваше да ми съобщи, че е изминало само малко време от момента, когато сивите хора ме доведоха тук. Но имах ли някакво реално доказателство, за да подкрепя това чувство? Опипах лицето и косите си, имах нужда от бръснене, но не много. Косите ми бяха с предишната си дължина, но можеха да ме обръснат и подстрижат, това нищо не доказваше.

Ноктите ми? Поддържах ги подрязани и изглеждаха същите. Почакай, помисли. Спомни си. Нещо малко, незначително. Да — по дреме на приземяването, много напрежение, много отвличащи преживявания. Счупих си нокътя на малкия пръст на лявата ръка. Не, засега не го гледай, седни отгоре, спомни си. Счупен нокът… Абстрахирай се… Да го прегриза. Доста неприятен образ на самоизяждане, който се появява по едно или друго време в повечето от нас. Досадната частица нокът е откъсната рязко чак до бързото и тихо „ох“ и мъничката капка кръв. Абсолютно забравено във въртележката на следващите събития.

С внимателно движение измъкнах дланта си изпод мен и я поднесох към очите си. Кутре, къс нокът — и мъничка коричка кръв.

Хванах те, Край, стар факире!

Съдейки по вида на нокътя, бях пленник най-много от ден-два, не повече. Червените белези на китките ми? Могат да се направят по стотици различни начини. А ампутацията? Край е подправил моята реалност, вероятно хипноза, всъщност това нямаше никакво значение.

Край и екипът му не бяха толкова добри, както изглеждаше. Те несъмнено са използвали и преди това разтърсващи мозъка мъчения и действително са оставали впечатлени от успехите на тази техника.

Вероятно именно по такъв начин са завоювали за своите лоши цели новобранците на планетите, набелязани за нашествие. Напълно възможно. Но главорезите на Край бяха свикнали да работят с уважавани граждани, едновременно и селяни, погрешно вземащи дебелите си задници и бутафорията на съществуването си за единствената реалност. Техният свят беше единствен, градът им — наистина най-хубавият. Измъкни ги от познатата обкръжаваща ги среда и окажи натиск върху съзнанието им и мозъкът им ще потече от ушите им като желе. Желеобразните хора бяха лесна плячка за сивите мундири. А не благородният, праволинейният, гъвкавият, нечестният, подобен на хамелеон хлъзгав Джим Боливар ди Грийс. Човек с хиляди лица, запознат с хиляди култури, лингвистически компетентен в десетки езици. И те искаха да подменят моята реалност? Това ме накара да се разсмея, и аз се разсмях.

Не само се разсмях, но и затичах, и затанцувах. Тичах в кръг, викайки „Хип-хип ура! Победа!“ и други щастливи възгласи. Заради нашийника си и кабела бях принуден да тичам в кръг, но открих, че мога да варирам, сменяйки рязко направлението. Кабелът беше прекалено тънък, за да се изкача по него. Бях сигурен, че е направен такъв преднамерено, но можех да измайсторя примка и да увисна на нея. Направих примката високо над главата си, колкото можех да достигна, хванах се за нея, отблъснах се и свободно се залюлях. В най-ниската точка на люлеене се отблъснах със сила и отидох по-нагоре. Отлично развлечение. Докато ръката ми не се изплъзна и примката не се развърза.

В този момент всичко едва не свърши за малко, когато тежестта ми падна на металния нашийник около бедния ми врат. Именно по такъв начин са убивали хора, нали знаете, когато са ги бесели, без да ги душат. С това внезапно дръпване, което чупи вратните прешлени.

Тази мисъл преобладаваше в главата ми, когато се катерех по кабела и успях да го стисна, преди да настъпи рязкото дръпване. А то настъпи отпред на врата ми, а не отстрани, иначе можех да чуя рязкото х-р-а-с, сигнализиращо края. Болеше и за миг всичко се завъртя пред очите ми, и когато казах „уф“, направих това шепнешком, защото не бях се оказал грижлив стопанин на гласните си струни.