Отмъщението на стоманения плъх

Това, което изпитах, беше абсолютно неочаквано и изключително болезнено. За миг бях ослепен от избухване на огънчета с цветове, каквито никога преди не бях виждал. Ушите ми се изпълниха с звук, нещо повече от звук, и всеки квадратен дюйм на кожата ми се запали, сякаш ме хвърлиха във вана с киселина. Тези интересни неща продължиха повече, отколкото бих искал, и успях да ги оценя напълно, а след това изчезнаха толкова бързо, колкото и започнаха. Зрението и слухът ми се върнаха и се намерих на пода с наболяващ тил, ударил съм се, когато съм паднал.

Тази кутия вероятно генерираше нервни токове на избрани честоти. Няма нужда да мъчиш тялото, когато можеш да подхранваш в нервната система специфични импулси на болка.

— Стани — изкомандва пазачът ми, което и направих достатъчно бързо.

— Ако желаете да предадете съобщение, че можете да направите всичко, което искате, а точно сега искате да се държа добре — съобщението е прието, само кажете и ще се подчиня. Ще бъда кротко и послушно момченце.

Временно, естествено, докато не намеря изход от капана за стоманени плъхове. Покорно отидох в другата стая, където ме чакаше Край, седнал зад голямо бюро. Стаята беше прашна и на стените се виждаха голи места, откъдето бяха махнали картини и други предмети от мебелировката.

Единственият нов предмет, освен бюрото, беше съвсем скоро закрепена на тавана блестяща метална кука и изобщо не се учудих, когато закачиха кутийката ми на нея и аз се оказах вързан пред врага ми.

Край ме огледа от краката до главата, изучавайки ме внимателно — много лесно нещо, като имаме предвид повишената прозрачност на дрехите ми. Никога не съм страдал от табуто на голотата, така че не се безпокоях особено. Но пък студеният ирационален израз в очите му предизвика в мен къде-къде по-голямо отвращение. Понастоящем се намирах, използвайки класическия израз, напълно във властта му. И понятие си нямах каква мерзост е измислил за мен и твърдо реших да се опитам поне мъничко да я смекча.

— Какво бихте искали да узнаете? — попитах аз.

— Много, но това по-късно.

— А какво лошо има това да стане точно сега? Имайки предвид състоянието на съвременната хипнотична техника, наркотерапията и старомодните мъчения, като това с машинката ви, е невъзможно да се скрият факти от решителен разпит. Затова питайте и ще отговоря. — Нека знае и се радва на малкото, което знаех за Специалния Корпус. Местонахождението на всички бази се пазеха в строга тайна от нас, като несъмнено са имали предвид възможността за подобен разпит.

Бях учуден, когато той поклати глава в бавно „не“.

— Ще ни дадете информацията по-късно. Първо трябва да ви убедя в сериозността на целите ми. Възнамерявам да ви разпитам, а след това да ви привлека да работите за нас. Доброволно. За да ви убедя в това, трябва да ви кажа първо, че няма да ви убият. Силните хора храбро посрещат смъртта. Тя е лесно решение на проблемите им. Вие няма да имате такъв изход.

През цялото време ставах все по-малко и по-малко заинтригуван от това, което ставаше. Очаквах груб разпит, но той имаше нещо по-значително на ум. Така че изоставих шегаджийския тон и се хвърлих направо.

— Забравете за това. Погледнете фактите в лице, не обичам нито вас, нито организацията ви, нито това, за което се борите, и не възнамерявам да променям мнението си. Дори и да ви обещая да помагам, вие никога няма да можете да бъдете сигурни, че говоря сериозно, така че хайде да не се въвличаме един друг в такава комична ситуация още от началото.

— Точно обратното — отговори той и натисна копче на бюрото си. Кутийката горе забръмча и започна да намотава дебелия кабел, изтегляйки ме нагоре, докато не бях принуден да застана на пръсти, за да дишам. Нашийникът се впи в гърба ми. — Преди да завърша работата си с вас, ще ме молите за възможно сътрудничество и дори за възможността да си поплачете, но няма да ви разреша, докато не стигнете най-щастливия миг от живота си — когато накрая ви разрешат да изпълните единственото си желание. Позволете да ви продемонстрирам един образец от нашата проста, но крайно убедителна техника.

Петите ми вибрираха от болка, но оставах на пръсти, иначе щях да бъда задушен от нашийника. Край стана и се приближи до мен. Мина зад гърба ми, където не можех да го виждам, а след това хвана ръцете ми и притисна двете ми китки към края на металната маса. Масата му направи услуга, като затвори пръстите ми в нещо от рода на ръкавица и я заключи. Не китките, това не е съвсем точно, а долната част на ръката, оставяйки китките свободни. Така че не можех да правя нищо повече от това да барабаня по масата с края на пръстите си. Край се появи отново в полезрението ми и се наведе, изваждайки нещо от чекмеджето на масата.

Беше сатър. С дълга дръжка, със стоманено острие, примитивен, но ефективен сатър със зловещ вид, който можеше да се използва за сечене на дърва. Той го взе с две ръце и го вдигна високо над главата си.