Отмъщението на стоманения плъх

Доколкото нашествието успяваше, скоро придвижванията ще бъдат рязко ограничени, а аз вероятно ще бъда обратно на път към Клизант. Туристическата брошура все още се намираше в джоба ми и топлината на бедрото ми поддържаше действието на корицата. Отворих я и прелистих страниците, където имаше много илюстрации и малко текст. Това беше досадна реклама с тиха музика, идваща от илюстрациите с плаващ оркестър в прекрасния залив Сабул и с миризмата на цветя от полетата на Канап. Очаквах, че илюстрациите със ски в Карските планини ще покажат валящ сняг, но толкова далеч техниката още не беше стигнала. Имаше и карта, показваща летището и града, в по-голямата си част схематична и безполезна, макар да ми съобщи, че се намирам на летище Сукул, недалеч от град Сукук. Хвърлих брошурата и отидох да разгледам забележителностите.

Подтискаща гледка — доста време ще мине, преди туристите да се върнат на тези слънчеви брегове. Вървях по пустите улици, покрай изтърбушените и овъглени от взривовете стени и гадаех каква ли бе целта на всичко това. Войната изглеждаше гадна нелепост в този курортен свят. Войната, изобщо невероятно глупаво занимание, в тези минути изглеждаше инфантилно ужасна, може би това е най-точната дума. Видях първите трупове. Раздадоха се звуци от влачещи се крака и на улицата отпред се показаха орда пленници, пазени от всички страни от бдителните клизантски войници.

Мнозина от пленените бяха ранени, но много малко превързани. Оглавяващият конвоя сержант отдаде чест, когато минаваха покрай мен и победно махна с ръка. Усмихнах се в отговор, но за това беше необходимо известно усилие. Какво трябва да направя сега, вероятно да намеря някой отговорен гражданин на Сукук, който още не е пленен или убит и да получа отговор на някои въпроси.

Гражданинът първи ме намери. Напуснах главната улица и навлязох в тясна криволичеща пресечка със зловещото име Маатбаакилинсалукт. Всяка улица с такова име не би могла да бъде много добра. Подозренията ми получиха фактическо потвърждение буквално след минута. Открих това, когато завих зад ъгъла и се оказах лице в лице с млада жена, целеща се в мен с едрокалибрено ловно оръжие. Вдигнах нагоре ръцете си дори преди тя да заговори.

— Предай се или умри!

— Аз се предадох, нима не си личи? Да живее Бурада! Ура…

— Свършвай с мръсните си шеги, мръсен самец — подпалвач на война, или ще те застрелям на място.

— Повярвайте ми, на ваша страна съм. Мир на Бурада, добро отношение към всички братя-хора, и сестри, разбира се.

Тя подозрително изсумтя и с оръжието си ми заповяда да вляза в тъмен вход. Дори в гнева си оставаше красива жена, с широко лице, разширяващи се ноздри и падащи по раменете черни коси. Беше облечена в тъмнозелена униформа, ботуши, кожени колани и всичко останало, с някакви отличителни знаци на ръкава.

Въпреки всичко беше запазила женствеността си, никакъв мундир не можеше да замаскира великолепната издатина на гърдите й. Влязох във входа и когато минавах покрай нея, тя протегна ръка да вземе пистолета ми. Можех да приложа всякакви хватки към ръката й и дулото на пушката й и да свърша, имайки и едното, и другото, но се въздържах. Докато чувстваше превъзходството си, можеше да говори по-непринудено. Влязохме в тъмно вътрешно помещение с един прозорец, където на масата се беше изтегнала още една униформена девойка. Очите й бяха затворени, единият крачол на панталоните откъснат, разкривайки уродлива рана, лошо превързана с мръсни бинтове. Кръвта избиваше през тях и капеше в локвичка на повърхността на масата.

— Имате ли аптечка? — попита пазачката ми.

— Имам — отговорих аз, отваряйки индивидуалния пакет на кръста. — Но не мисля, че от това ще има много полза. Тя изглежда е загубила много кръв и има нужда от болница.

— А къде ще получи медицинска помощ? Да не би от вас, свине-завоеватели?

— Вероятно — бях зает с точките на налягане, късайки старите бинтове, пръсках с антисептични средства и поставях нови бинтове. — Пулсът й е бавен и слаб. Не мисля, че ще успее да се измъкне.

— Ако умре, значи вие сте я убили — в очите на спътницата ми се появиха сълзи, но това не й пречеше да държи мускета си насочен в корема ми.

— Ще се опитам да я спася. Можете да ме наричате Васко.

— Бейз — автоматично се представи тя, — гвардейски сержант, докато те не взеха надмощие.

— Те? — като че ли малко се обърках. — Вие имате предвид нас, армията на Клизант?

— Не, разбира се, не. Но защо говоря с вас, когато би трябвало да ви убия…

— Не би трябвало. Да ме убивате, имам предвид. Не бихте повярвали, ако ви кажа, че съм ваш приятел?

— Не.

— Че съм шпионин, не е важно чий, работещ сега срещу Клизант, макар да се намирам в космическата им армада?

— Бих казала, че сте червей, молещ за нищожния си живот и готов да каже всичко.

— Но така или иначе, това е истина — изръмжах аз, разбирайки, че тя не възнамерява да приеме просто така откровенията ми.

— Бейз — слабо повика девойката на масата и се обърнахме към нея. След това отново: — Бейз…

И умря.