Отмъщението на стоманения плъх

— Може би, но трябва да поемете този риск. — Трескаво написах на бланка съобщението. — Сега ви напускам, трябва да се върна на кораба, преди да започнат да се чудят къде съм изчезнал. Ето съобщението, което трябва да предадете на тази честота. Можете да го направите много лесно, без да ви хванат. И като го направите, нищо няма да загубите, дори можете да спасите планетата си.

Все още съмнявайки се, тя погледна хартийката.

— Толкова е трудно да повярвам, че вие наистина сте шпионин и искате да ни помогнете.

— Можете да повярвате, че е шпионин, можете да повярвате на думите ми — раздаде се глас зад мен и почувствах как студена ръка стисна сърцето ми. Бавно се обърнах.

Там стоеше Край — човекът в сиво. Зад него се бяха изправили още двама в сиви униформи, насочили срещу мен оръжието си. Край се прицели в мен с пръст, сякаш трети пистолет.

— Наблюдавахме те, шпионино, и чакахме тази информация. Сега можем да пристъпим към унищожаването на вашия Специален Корпус.

Глава 13

— Изглежда днес хората много често изскачат иззад вратите — казах весело, като естествено не се чувствах така.

Край се усмихна с ледена усмивка.

— Ако имате предвид полковника, то да, поръчах му да ви наблюдава. Опитайте сега да се направите на глупак, Пас Ратунков, или както наистина се казвате?

— Хуля, лейтенант от космическата армада.

— Лет-майор Васко Хуля беше намерен в хотела, което и ни насочи по следите ви. Планът ви бе доста остроумен и би могъл да има успех, ако не беше изгорял оптичният бъг. Изпратеният работник открил лет-майора и заблуждението му относно датата, и това привлече вниманието ми. Аз ще го взема.

Край взе бланката със съобщението от несъпротивляващите се ръце на Бейз. Той изглежда много добре контролираше ситуацията. Хванах гърдите си в района на сърцето, обърнах очи, залитнах и отстъпих назад.

— Прекалено много… — прошепнах аз. — Сърцето ми отказва… Не стреляйте… Това е краят.

Край и двамата му хора продължаваха студено да гледат как правя всичко това заради тях до драматичния момент, когато се вкопчих в гърлото си и завиках от болка, тялото ми се изви като дъга, всичките ми мускули се напрегнаха, а след това паднах по гръб пред прозореца.

Майсторски беше направено, обръщайки се във въздуха, се приземих на рамо, претърколих се и скочих на крака, готов да бягам… и срещнах дулото на гаусовка в ръцете на още един мълчалив и мрачен човек в сиво. Като остроумен събеседник печелеше нула точки, но в дадения момент това не се и искаше от него, пък и самият аз не можех да измисля нещо остроумно. Зад мен през счупения прозорец се донесе гласът на Край:

— Заведи момичето в затворническия лагер. Тя не ни е нужна повече. Останалите да се върнат с шпионина! Бъдете непрекъснато нащрек: ще видите на какво е способен.

Не на много, помислих аз, като внезапно изпаднах в мрачна депресия. Проникнах където трябва, научих каквото исках, но се оказа, че не съм в състояние да предам информацията си, което я правеше безполезна. Това безпросветно тъмно душевно състояние оставаше, докато останалите смъртолики хора ме обкръжаваха и заведоха в очакващия камион. Тук изобщо нямаше ни най-малък шанс да избягам, те много изкусно владееха оръжието си.

Пътешествието беше кратко, макар и забележително некомфортно. Камионът беше трофеен — бурадски, използван вероятно за превоз на боклук или нещо подобно. Оказах се единственият, когото безпокоеше проникващата миризма. Сивите не правеха никакви забележки за нея и не сваляха погледи от мен по време на пътуването.

Обмислях отчаяни планове: да изскоча от камиона или да нападна конвоите си и така нататък. От всичко това имаше малко полза и стигнахме местоназначението си, без да променяме първоначалните си позиции. Под дулото на пистолет ме заведоха в реквизирано за военни цели здание, в празна стая, където пак под дулото на пистолет ми предложиха да се съблека. С помощта на портативен флуороскоп и студени сонди, крайно унизителни, махнаха от личността ми всички устройства и уреди, а после ми дадоха нови дрехи.

Тези дрехи бяха нещо друго. Идеален гащиризон, направен от мека и гъвкава пластика, осигуряващ защита срещу вятър и топлина. И все пак беше идеално затворническо облекло, защото беше абсолютно прозрачно. Тази постоянна незащитеност — голотата естествено не повишаваше духа — и аз започнах да изпитвам още по-голямо уважение към сивите хора. И всичко се правеше мълчаливо, въпреки опитите ми да завържа разговор. Последното шивашко мазване с четката беше метален нашийник, сложен на врата ми. Към нашийника беше закачен кабел, чийто втори край беше в една кутия, която държеше един от сивите хора. Всичко това имаше много зловещ вид. Подозренията ми се оправдаха, когато другите си отидоха с оръжията си, а той се обърна с лице към мен, като държеше кутийката в ръка.

— Мога да направя така — каза той с толкова сив глас, колкото и вида му. И натисна копчето на кутийката.