Отмъщението на стоманения плъх

— Какво правите? Спрете! — закрещях аз, като неочаквано се изплаших, извивайки се в металните обятия, но не бях в състояние да направя нищо, освен да гледам как той за миг задържа сатъра високо над главата си, а след това замахна злобно.

Предполагам, че закрещях, когато удари — трябва да съм закрещял — болката беше огромна и всепоглъщаща.

Също както и гледката на дясната ми китка, отсечена от ръката, лежаща неподвижно на масата, струйките кръв, изтичащи от ръката и заливащи масата. Сатърът се вдигна отново и този път бях сигурен, че съм закрещял на глас, пронизително, и крещях през цялото време, докато се вдигаше, светкавично падаше и лявата ми китка, отсечена, както и дясната, лежеше на масата и кръвта течеше по цялата маса и капеше на пода.

И през обхваналата ме болка и ужас видях лицето на Край. Усмихващо се. За първи път се усмихваше.

След това изгубих съзнание. Потънах в тъмнина, умирах, не мога точно да го предам. Светът избяга от мен в тъмен тунел, а аз останах само с усещането за болка, а после дори и това изчезна.

Когато отворих очи, лежах на пода. Така мина неизвестно колко време. Мислите ми бяха вяли от съня или нещо друго и трябваше да се потрудя, за да изровя от паметта си това, което се случи. Едва когато ясно си представих поразителното видение на отсечените ми китки, отворих очи и седнах, потривайки дланите си. Усещах ги, сякаш бяха абсолютно нормални. Какво е станало все пак?

— Стани — произнесе гласът на Край и разбрах, че седя на пода пред бюрото му и че нашийникът ми, с проклетия си кабел, водещ към устройството на чистата му маса, е все още на мястото си. Нямаше никаква кръв.

— Готов съм да се закълна — започнах и гласът ми секна, когато видях две продълговати вдлъбнатини на металната повърхност на масата, сякаш са я ударили с някакво тежко острие. След това поднесох ръцете си към очите си и погледнах китките.

Всяка китка беше обкръжена с червен белег от зарастваща плът с остри червени точки на махнатите конци по краищата. И все пак усещах ръцете си така, както винаги. Какво бе станало?

— Започвате ли да разбирате какво имам предвид? — попита Край, отново седнал зад масата, с толкова сив глас, колкото и униформата му.

— Какво сте направили? Не сте могли да ампутирате ръцете ми и отново да ги пришиете обратно. Убеден съм в това, би изисквало време, вие не сте могли… — разбрах, че започвам да се повтарям и млъкнах.

— Не вярвате ли, че е станало? Да го направя ли отново?

— Не! — отговорих аз, почти крещейки тази дума, дърпайки се от него. Той одобрително кимна.

— Значи така, тренировката започва. Изгубихте малко парченце от реалността. Не знаете какво се е случило, но знаете, че не бихте искали да се повтори. Именно така и ще стане. В крайна сметка ще изгубите всякакъв контакт с реалността, която сте познавали цял живот, а след това и с личността, която сте били цял живот. Когато достигнем това състояние, ще бъдете един от нас. И тогава ще ни разкажете с всички подробности за вашия Специален Корпус, като не само мъчите паметта си заради дребните фактчета, които бихте могли да изпуснете, но и активно ще съставяте планове за унищожаването му.

— Това няма да стане — закрещях аз с много по-голяма искреност в гласа, отколкото чувствах в действителност. — Не съм сам. Сега Корпусът ви е взел на мушка и активно работи срещу вас, така че е само въпрос на време да измъкнат тапата и плановете ви за завоевания да отидат в канализацията.

— Напротив — заяви Край, сплитайки пред себе си ръце, сякаш учител, който е готов да прочете лекция на класа. — Дълго време знаехме за вниманието му към нас и го изпреварвахме на всеки завой. Взехме в плен, подложихме на мъчения и убихме множество сътрудници на Корпуса, за да добием необходимата ни информация. Знаем, че всичко е насочено към това да се следват указанията на полевия агент, такъв като вас, и очаквахме появата му. Явихте се и сте в ръцете ни. Ето колко е просто всичко. Вие сте оръжието, с което ние ще унищожим Корпуса.

Той ме накара да му повярвам наполовина. Предложеният план изглеждаше разумен, но отхвърлих тази мисъл толкова бързо, колкото се и появи. Трябваше да престана да се съгласявам с него, по-скоро да го нападам, отколкото да се защищавам.

— Това е много честолюбиво от ваша страна и се надявам, че захапвате повече, отколкото можете да сдъвчете. Забравяте стотиците планети, които поддържат Лигата, и какво могат да направят с вас, когато изяснят какви беди предизвиквате.

— Е, стотици планети заедно съществуват само на теория, в действителност те просто са една след друга. Ние ги смъкваме по такъв начин, че те сами падат пред нас, не можем да бъдем спрени, и този процес се ускорява. Заедно с разширяването на империята ни ще се движим все по-бързо и по-бързо.