Отмъщението на стоманения плъх

В крайна сметка седнах и отпих малко вода. Почувствах се малко по-добре и се учудих защо никой не идва да разследва повода за скорошното шумене и безобразия. Бях сигурен, че са снабдили килията с бъгове и ме наблюдават. Вероятно акробатиката ми не им е направила особено впечатление. Или може би са били толкова заети, че не са имали време внимателно да ме наблюдават. Ако последното предположение е вярно, то ще мога да извлека полза от това.

Опаковката на дажбата и бутилката за вода бяха смачкани и превърнати в прекрасни възглавнички за дланите ми. Около тях направих двойна примка от кабела до врата ми. След това се вкопчих здраво в кабела и подскочих колкото може по-високо и с цялата си тежест се отпуснах на кабела.

И на ръцете си. Когато направих това за десети път, започнах да чувствам, че ръцете ми вече ще се откъснат и ще направят това преди някоя важна част от придържащия ме механизъм. Теорията, разбира се, беше достатъчно здрава, развалянето на всеки компонент можеше да ми осигури свободата. Макар че моите компоненти отказваха много по-бързо. Починах си и подскочих в опит номер тринайсет.

Щастливо тринайсет! Нещо се скъса с рязко метално скърцане, кутийката падна долу и отскочи от главата ми.

Бях изключил, не знам колко, вероятно само няколко секунди, и дойдох на себе си, въртейки глава и опитвайки се да седна.

Движѝ се, настояваше подтискаща мисъл, махай се оттук, докато не са дошли за теб. Но първо трябваше да дезактивирам кутийката за изтезания, тъй като тя можеше да се окаже радиоуправляема. Обърнах я и видях, че металната примка, на която висеше, се бе скъсала. Имаше пулт за управление с разположени във вид на мрежа около 50 малки червени копченца. Потреперих при мисълта за натискането на някое от тях. Над мрежичката се намираха две големи копчета — едното червено, другото черно. Червеното беше натиснато. Изглеждаше достатъчно и очевидно. По цялата логика на нещата би трябвало да натисна черното копче и да изключа кутийката, но продължаваха да нахлуват спомени за болката. Накрая натиснах черното копче.

Нищо не се случи. Можех да го почувствам. Леко докоснах едно от малките червени копченца, след това друго и още едно. Нищо.

Кутийката сега беше парче мъртъв метал. Както се и надавах. Погледнах и намотах излишния кабел, докато кутийката не се залюля удобно. След това опитах вратата, която се оказа незаключена. Неумели резачи, или прекалено голяма вяра в машините за изтезания? Прилепих око до вратата и леко я отворих.

И я затворих дори по-бързо, отколкото успях да помисля за това. По коридора вървяха двама сиви човека, носейки между себе си предмет с много зловещ вид. Не можах достатъчно добре да го видя, за да забележа подробности, макар че това, което видях, предизвика в мен определено усещане на тръпки по кожата. Следващата крачка в програмата за опитомяване на ди Грийс? Това изглеждаше вероятно, защото те натиснаха дръжката на вратата.

За тази двойка беше приготвен сюрприз, и исках да го скрия от тях колкото може повече. Когато вратата се отвори, минах зад нея и почаках, докато те се вмъкнат с обемистата си машина за мъчения. Едва когато чух как единият от тях разтревожено ахна, бутнах вратата с рамо и я блъснах в тях с цялата си тежест и сила. Щом костите им запукаха, изскочих иззад вратата, размахвайки металната кутия на края на кабела. Единият от тях стоеше наведен, заинтересуван от тежестта на машината върху крака си повече от всичко друго, и го ударих по черепа с оръжието си. Докато то отново се вдигаше, вторият се опита да извади пистолета си и действително го извади наполовина от кобура, преди коляното ми да попадне ниско под корема му, и той се стовари върху партньора си. Измъквах пистолета от омекналите му пръсти, когато падна, и сега вече бях въоръжен.

По-голямата част от пребиваването си в това здание бях в съзнание и мислех, че знам как да се измъкна. Обратно през главния вход, който вероятно се охранява. Намираше се един етаж по-долу, в противоположна посока от кабинета на Край. Гаусовката беше заредена догоре с енергия, имаше също и пълен пълнител. Нямах време да проверявам с какви боеприпаси е зареден, но те вероятно бяха нещо смъртоносно, което идеално ми подхождаше. Бях в смъртоносно настроение. Намотавайки кабела по-близо до кутийката, така че да не се люлее и да не ми пречи да вървя, поех дълбоко въздух и се измъкнах иззад вратата.

Коридорът беше празен, добро начало. Претичах до стълбите, не видях никого, после се хвърлих надолу, прескачайки по две стъпала.

Четири етажа по-долу, точно когато започна да ми се завива свят от постоянното тичане по низходяща спирала, срещнах друг човек, вървящ насреща ми, сив човек с гаусовка и много подозрителен поглед. Доколкото очаквах тази среща, а той — не, първият изстрел беше мой.