Отмъщението на стоманения плъх

Още един изстрел. Гаусовката беше заредена с патрони дум-дум. Те пробиха в стълбата зееща дупка и отхвърлиха сивия към стената, където той и се строполи, смачкан и безчувствен. Ехото още гърмеше, а прахта още не беше се разнесла, когато скочих през дупката и със самоубийствена скорост се хвърлих надолу по стълбата. Да чакам там би било още по-самоубийствено. Стълбата свърши, намерих се долу и се ударих в стената, толкова бързо тичах. Над мен се раздадоха викове и тропот на тичащи крака. Със заредената гаусовка рязко отворих вратата и… влязох в пълна тъмнина.

Това беше малък шок, едва не пуснах два куршума напосоки, но когато очите ми се адаптираха, забелязах в далечината смътна светлина. Имаше нешпакловани стени, прах и други признаци, че съм пропуснал първия етаж и съм завършил бягането си в мазето. Това също беше отлично, тъй като един етаж над мен без съмнение ме очакваше топъл прием. Ако можех да се измъкна от мазето, все още щях да бъда на една крачка пред преследвачите си. С гаусовката насочена напред, размахвайки кутийката си, причинявайки си синини от невидимите препятствия и спъвайки се, се промъквах към далечната светлина. Не се преизпълних с ентусиазъм, когато я стигнах, преминавайки през невидимата полоса от препятствия. Това беше прозорец.

Малко прозорче, високо в стената, покрита с мъртви насекоми и мръсотия. При това със здрава решетка.

Зад мен в тъмнината се раздадоха викове и тропот, звуци от падане с трясък и яко ругаене. Какво да правя?

Очевидно трябваше да се махам. Отстъпих, вдигнах гаусовката, закрих лицето си с ръце и избих с изстрели прозореца, част от стената около него и парче тротоар навън, докато оръжието ми не се изпразни. Хвърлих го, преметнах кутийката през рамо и се възползвах от свободната си ръка, за да си помогна да се изкача по струпаната мазилка и да се измъкна навън.

За да се хвърля отново да бягам. Някой ме видя и извика, но не отговорих. Затичах се още по-бързо, макар вече да се задъхвах. Доста се бях уморил от тези усилия. Едно е да тичаш, друго да останеш на свобода, особено ако тичаш бос, в абсолютно прозрачни дрехи, с нашийник и няколко метра кабел около врата си, без да броим кутията. Вероятно съм представлявал доста необичайно и еднозначно зрелище.

Трябваше да се скрия, да се пъхна в миша дупка, да се преоблека, да се избавя от нашийника и още много други неща. А все повече и повече се уморявах.

Колкото може по-бързо завих зад ъгъла и се сблъсках с някой, който вървеше в противоположно направление. И двамата паднахме и се обърнах на гръб като бръмбар, намиращ се в състояние близо до пълно изтощение и гълтащ въздух с уста. След това видях лицето на човека, когото съборих и почувствах последна малка искрица надежда.

— Остро̀в — ахнах аз, — стари приятели, стари съквартиранте, стари сътрапезнико. В беда съм и ми е необходима помощта ти. Разбираш ли, местните…

Видях как Остро̀в, мек човек и в най-лошите времена, се бе превърнал в сърдито животно. Изкривено лице, изскочили извън орбитата си очи, пяна на устните. Той се нахвърли върху мен и ме притисна към студената земя.

— Местните нямат нищо общо — закрещя той. — Край разпитваше за теб. Край те търси. Какво си направил?

Глава 15

Сборичкахме се малко, но това не донесе нищо хубаво. Правех го без душа и бях близо до пълно изтощение. Но все пак успях да нанеса един добър удар с кутията по главата на Остро̀в. Очите му се събраха, но той не ме пусна. През това време дотичаха малък отряд сиви хора, махнаха го от мен и с дулата на гаусовките си ме накараха да стана на крака. Станах бавно, погълнат от черно отчаяние и с омекнали от умора крайници. Разбира се, не бързах.

Бяха шест плюс Остро̀в, който, съдейки по израза на лицето му, би желал да бъде някъде другаде.

— Разбирате ли, Край ми говореше за Васко, каза, че го търси… — гласът му секна и угасна, тъй като каменните сиви лица напълно го игнорираха. Но аз не.

— Какво чакаш, благодарности ли? Ти си предател. Откриваш нова собствена седмица „да предам приятеля си“ ли? — опитах се да изсумтя презрително, но това се превърна в бълбукане, когато единият от конвоите ме дръпна за кабела. Един от петимата. Замигах и погледнах надолу, защото можех да се закълна, че преди минута бяха шестима.

Докато ги броях още веднъж, чифт ръце се появиха и се затвориха на врата на номер пет. Очите му изскочиха от орбитите, а устата му се отвори. Помъчих се да запазя спокоен израз на лицето си, а също и да не пуля очи. Ръцете натиснаха, очите се затвориха, и номер пет изчезна от полезрението ми. Съпротивлявах се малко, за да привлека вниманието на оцелелите върху мен и дори ритнах с крак пищяла на Остро̀в, за да задържа и неговото внимание.

— Не трябваше да го правиш — оплака се той. Усмихнах се, тъй като номер четвърти последва другите.