Отмъщението на стоманения плъх

— Майка ти плете пуловер от боклук! — викнах аз след него, като, разбира се, изчаках да затвори вратата. Но дори това слабо усилие размърда ентусиазма на Остро̀в, който бе започнал все повече и повече да ме уважава.

Чакай и догонвай — обичайното за всички въоръжени сили, и именно с това се занимавахме по-нататък. Списъкът на пътниците беше завършен и видяхме как излитат другите кораби, докато повечето от тях не излетяха. Транспортните тръгваха последни. Зеленият сигнал „излитане“ се появи като изцеление. Бяхме на пътя към безименна планета, въртяща се около неизвестно слънце от гледна точка на всеки от нас. Лентата съобщи на компютъра накъде тръгваме, но не се унижи чак дотам, че да уведоми и нас.

Тази тайнствена секретност продължи до самото нашествие. Бяхме на път седем дни, без да имаме нищо за пиене. Корабът се пилотираше от компютъра, а замразените дажби едва можеха да се ядат. За дълговременно пътуване, без подтискащото въздействие на алкохола, Остро̀в беше повече от блестящ спътник. С каквото и да започваше разговора, винаги и задължително завършваше с повтарящи се анекдоти от ученическите му дни.

Трябва да кажа, че спях добре и то обикновено, когато той дрънкаше, но изглежда това не го безпокоеше много. Проверявах също така познанията му по навигация и умението му да работи с уредите за обучение на празен ход, което може би имаше някаква полза за него и, разбира се, ме запозна с оборудването и управлението на кораба.

Тъй като корабът беше напълно автоматизиран, ние с Остро̀в бяхме единствените членове на екипажа. Единствената врата към помещението на войниците беше затворена и ключ от нея имаше само моят груб приятел полковникът. Той ни навести един-два пъти, което не ни достави особено удоволствие. На седмия ден стоеше зад гърба ни, изгаряйки с поглед тила ми, когато излязохме от подпространството обратно в нормалния космос.

— Вземете това, проверете сега, подпишете тук — кресна той и ние направихме всичко, преди да счупи печата на плоската кутия. На нея беше начертано с големи червени букви: „НАШЕСТВИЕ“, което достатъчно прозрачно намекваше за това, че скоро ще стане горещо. Инструкциите ми бяха достатъчно прости и превключих на определените за целта вериги така, че корабът да може да следва лидера на ескадрата. Жълтеникавото слънце сияеше силно от едната страна, а синята сфера на планетата се намираше от другата.

Полковникът изгаряше тази планета с поглед, сякаш искаше да протегне ръка, да я сграбчи и да я захапе, така че бъдещето развитие на събитията изглеждаше достатъчно очевидно и без зададените на глас въпроси.

Нашествието започна. По-голямата част от флотата беше пред нас, загубена в космическата нощ и видима само от време на време, когато сменяха курса, като мрежа от искри. Нашата ескадра от транспортни съдове се движеше накуп, автоматично следвайки курса, установен от флагманския кораб, и планетата растеше на екраните ни.

От това разстояние тя изглеждаше достатъчно мирна, макар да знаех, че предните части на флотата би трябвало през това време вече да атакуват.

Не чаках с нетърпение това нашествие — кой освен луд можеше да се наслаждава на перспективата от наближаваща война? — но се надявах да намеря отговор на въпроса, който ме доведе тук. Смятах, че междупланетните войни са невъзможни, въпреки факта, че сега сам участвах в такава. Чувствах се като човек, който, виждайки екзотично животно в парка, казва: „Е, те такова животно нема“. Междупланетните нашествия просто не успяваха.

Междупланетните сили се носеха напред, могъщата армада доказваше лъжливостта на теорията ми. Когато безименната планета започна да расте все повече и повече, запълвайки екрана, видях първите признаци на войната, която, както знаех, беше в разгара: малки искрици светлина върху нощното полукълбо. Остро̀в също видя това, размаха ръце и завика:

— Давайте, момчета!

— Млъкни и наблюдавай уредите си — изръмжах аз и изведнъж възненавидях Остро̀в. И веднага съжалих. Той беше продукт на средата си. Когато фиданката е огъната, тя израства в криво дърво. Той е бил прегънат във военното училище-интернат, където са го напъхали като бебе и за което той по неизвестни причини все още имаше добро мнение, макар разказаното от него да имаше депресивен или садистичен характер.

Възпитателите му никога не са си задавали въпроса дали да вярват, че бог е създал Клизант много по-хубава от всички други планети и че би трябвало да се погрижат за непълноценните раси. Просто изумително е в какво вярват хората, ако ги хванат достатъчно рано.

След това ни разпуснаха, когато корабите се разсеяха, отивайки към различните си цели.

Занимавах се с радиото и мълчаливо проклинах клизантската страст към секретност. Ето сега се приземявам с кораб, натоварен с войски — и дори не знам къде! На планетата долу, разбира се, те не можеха да замаскират достатъчно добре този факт, но на кой континент? В кой град?