Отмъщението на стоманения плъх

— Останаха само няколко, сър. Няколко, които не могат да се събудят. И един, който не иска да слезе от нара.

— Аз ще поговоря с него.

Внимателно погледнах иззад ъгъла, а след това се скрих обратно.

Бях пристигнал прекалено късно. Офицерът точно влизаше през вратата към стаята с наровете и наоколо шареха множество войници, водещи махмурлиите офицери в очакващия ги фургон. Един от офицерите седеше на земята, без да обръща внимание на войниците, опитващи се да го подмамят в колата. Още един хвърляше бисквитите си в стената на зданието.

Мисли по-бързо, ди Грийс, времето изтича. Подхвърлих последната граната на дланта си и натиснах активатора. Ако успея да се присъединя към пияната компания, ще бъда в безопасност, това си струваше риска. Направих крачка иззад ъгъла с ръка зад гърба, но никой не гледаше към мен. С бърз замах хвърлих граната колкото може по-далеч през фургона.

Избухна много мило — глух удар — бум! После облаци дим и викове на войници. И всички погледнаха натам. Осем бързи крачки ме доведоха зад гърба им, до седящия офицер, който нещастно мърмореше нещо под нос, игнорирайки всичко останало. Наведох се, съгласявайки се съчувствено с наполовина чуващите се жалби, помагайки му да стане на крака.

След това започнаха да ми помагат войниците, които поддържаха и мен, тъй като изглежда не се държах достатъчно добре на краката си, отвеждайки ни и двамата към очакващия фургон. Спънах се и едва не паднах, но те ме взеха под мишница. Сега сцената беше готова, защото трябваше да направя още нещо.

Готвачът във фургона ще доложи, че е ударил шпионина по главата. Така че ще излезе заповед да търсят човек с рана на главата — като моята. Не мога да се избавя от цицината на черепа, но мога да я маскирам. Ще бъде болезнено, но необходимо.

Войниците ми помогнаха да се изкача по стъпалата. Щом ме пуснаха, прескочих следващото стъпало и се строполих назад между тях, удряйки главата си в земята.

Ударих се по-силно, отколкото бях планирал и за миг може би изключих. Когато дойдох на себе си, седях с лице обляно в кръв. Не го бях планирал, но това добави добър щрих към маскировката. Към мен тичаше войник с аптечка в ръка. Бинтоваха ме и ме успокоиха. Този път ми помогнаха да се кача докрай във фургона. Чувствах се ужасно, което беше прекрасно. Влачейки краката си, налучках пътя към противоположния край, колкото може по-далеч от входа, когато ме повика глух глас.

— Васко… — и премина в рязко кашляне.

Съдружникът ми Остро̀в беше на мястото си и изглеждаше смазан от нещастие.

— Нямаш ли нещо за пиене? — попита той. Това явно беше ритуалното му сутрешно приветствие.

По време на пътуването му предадох съболезнованията си, тъй като нямах нищо за пиене.

Раздадоха се обидени викове, когато килията на изтрезвителя на колела започна да се изпразва и офицерите наблюдаваха пияниците да не се върнат в квартирите си, а да бъдат доставени в административните здания. Оплаквах се заедно с останалите. Макар и да очаквах нещо от този род. Някой бил избягал от базата и някой проникнал в нея. Трябвало да се преброят всички глави, докато не бъде намерена отсъстващата или излишната. Нас, спъващите се на всяка крачка, ни поведоха към една чакалня и започнаха да ни викат по един за събеседване с батарея уморени чиновници. Докато чакахме, възникна оживено движение назад-напред към тоалетната и обратно и аз застанах на опашката. Най-вече за да оставя на пръстите си малко сапун, когато мия ръцете си, за да мога да го втрия в очите си. Гореше като киселина, но му позволих да ме помъчи за миг, преди да го изплакна. Очите ми горяха в огледалото като въгленчета. Превъзходно.

На опашката намерих чиновника, показах му удостоверението си и му позволих да провери името ми по разписанието за дежурствата. Надявах се, както и всички останали, че скоро ще можем да си отидем. Много от нас легнаха да подремнат направо на пейките и аз се присъединих към тях. Нощта беше напрегната. И коя маскировка може да бъде по-добра за шпионина, от тази да спи в сърцето на вражеския лагер?

Възникналата тишина беше толкова внезапна, че ме събуди като с ритник. Задремах под сумтенето и жалбите на събратята си офицери, постоянното тропане на войници, деловито бръмченена канцеларски машини. Всички тези звуци се смениха с безмълвие. През това безмълвно пространство се донесе отначало отдалечен, а след това все повече приближаващ се звук от стъпки, бавно и равномерно вървящ единствен чифт крака. Приближиха се до мен и продължиха по-нататък, а аз оставих очите си затворени и се заставих да дишам равномерно. Едва когато напълно отминаха, леко поотворих очи.

Учудих се на безмълвието. Всичко, което видях, беше мундир на гърба на леко прегърбен човек. Мундирът беше от мека невпечатляваща бледосива тъкан, фуражката също беше от същия материал. Не можех да си спомня къде съм виждал по-рано този мундир и гадаех защо ми е направил такова впечатление. Прозявайки се, седнах и се почесах по главата под бинтовете, наблюдавайки как човека стигна до противоположния край на помещението и се обърна с лице към нас.