Отмъщението на стоманения плъх

Държейки се настрани от линията на огъня зад вратата, хвърлих в отвора граната, след това още една, още и още… И когато димът тук се разнесе, а там достигна пределна гъстота, се промъкнах колкото може по-бързо и колкото може по-ниско. Това наистина звучеше отлично. Стенеха сирени, викаха войници, лаеше оръжие — шум от крайната суматоха. Хвърлих няколко гранати по вятъра, запокитвайки ги колкото може по-далеч, за да разширя покрития район, докато не останаха само половин дузина от тях. Тези ги запазих за някой възможен спешен случай, който вероятно щеше да възникне, и затова натъпках с тях джобовете на платото си.

Мината за ликвидиране на куфара, която включих, имаше петсекундна задръжка. Когато куфарът избухна, се хвърлих в противоположна страна. Промъквах се покрай стената, единственият ми ориентир в тази тъмнина, към караулното, което забелязах, когато за първи път изучавах вратите. Там бяха паркирани няколко коли, докато в същото време се молех да има оставена поне една.

Облакът се разреди, хвърлих напред още две гранати. В тъмнината чух звук на припалващ мотор. Забравяйки всяка предпазливост, се затичах. Някой се вряза в мен и падна тежко, но се задържах на крака и спъвайки се, продължих по-нататък. След това се препънах в края на тротоара и паднах, като се лиших от шапката си. Моторът ръмжеше все по-силно, а след това видях как точно зад края на димния облак се появи нисък фургон.

Той обръщаше, готов да тръгне напред по пътя, и аз хвърлих колкото може по-далеч две от останалите четири гранати. Шофьорът натисна спирачките, когато пред колата израснаха гъбообразни облаци, а след това аз се озовах до вратата и рязко я отворих.

Той беше облечен в бяло като готвач, с боне и всичко останало. Протегнах ръка и го извлякох навън, като му подарих бърз ритник по увисналата челюст с десния си крак, докато слизаше. После заех мястото на шофьора и превключих на първа скорост и хвърлих масата на колата напред колкото може по-бързо, давайки на вратата сама да се затвори от внезапното ускорение. Измъквайки се от дима, видях, че вече беше станало светло. Отлично направено, поздравих се аз, а след това намалих скоростта, за да не привличам вниманието. Към мен по улицата тичаха войници и навеждайки се колкото може по-ниско, започнах да свалям сивата си брада. Сега му е времето да се върна отново към ролята си на Васко.

Изведнъж усетих силна рязка болка в главата и паднах, крещейки от болка, издърпвайки волана. Фургонът се понесе към взвода войници, които моментално се пръснаха на всички страни. Нещо мръдна зад гърба ми и се отдръпнах настрани, така че вторият удар попадна в рамото ми и едва го усетих през дрехите. От задната част на фургона се бе подала облечена в бяло ръка, стискаща тежък котел. Силно завъртях кормилото и ръката изчезна от полезрението ми, когато собственикът й падна. В бързината забравих, че във фургона можеше да има и други хора.

Точно пред фургона до стената се беше проснал изплашен офицер. Отново завъртях кормилото и едва успях да го заобиколя. Ние се разгледахме добре един друг, докато фургонът минаваше покрай него. Противогазът и брадата ми вероятно ще му направят впечатление и той незабавно ще доложи за това по радиото си.

Времето изтече. Отново се появи ръката и котелът, ударих китката ребром с длан и получих котела. Веднага щом завих с фургона зад ъгъла, натискайки със сила газта, хвърлих котела обратно на собственика му заедно с граната, като накарах поне за известно време този източник на неприятности да утихне. Изравних хода на фургона, внимателно докоснах цицината на главата си и забелязах два бронетранспортьора, който се бяха появили на пътя и завиваха към мен. Мернаха се здания, спрях и завих в първата пряка, фургонът вече беше повече пречка, отколкото актив, и трябваше да се избавя от него.

Е, а после какво? Не исках да бъда намерен близо до квартирата си — това незабавно щеше да предизвика подозрение, а офицерските казарми се намираха в противната посока. Но офицерският клуб не беше много далеч. Дали ще мога да попадна там? Беше ли възможно пияните до безсъзнание от вчерашното весело вечерно напиване офицери все още да лежат по наровете, където ги бях оставил? Това беше прекалено добър шанс, за да го изпусна, защото ако успея да се върна на нара си, естествено щях да бъда извън подозрение.

Беше доста близо. Имаше и коли, носещи се към мен, и още повече зад мен, но в дадения момент нито една от тях не беше наблизо. Губех маскарадния си костюм в движение: палтото, противогазът, брадата отбелязваха пътя ми.

Пъхнах единствената граната в джоба си, сложих си кепето, като го нахлупих по военному и със строева крачка завих зад ъгъла. Отделение войници се изсипа от казармата и се строи в редица, но ме игнорираха — още един мундир сред хиляди такива. Офицерският клуб не беше много далеч. Още два ъгъла и ето че бях пред него. Предната стая беше затворена, но знаех, че входът към стаята с наровете ще бъде отворен. Точно когато се готвех да завия зад ъгъла, чух разговор на войници и спрях.

— Това ли е всичко?