Отмъщението на стоманения плъх

Оставих Васко да гледа телевизия, даваха някаква космическа опера, като му внуших, че това е най-прекрасното зрелище, виждано някога от него, което е напълно възможно да си беше и истина. Натоварвайки се с инструменти, отидох да се поразходя. Зад стаите трябваше да има служебно стълбище за роботите, но то несъмнено беше тясно, тъмно и прашно. То беше последното средство. Както и да е механизиран хотелът, той бе построен от хора и те можеха да го ремонтират, ако за това възникнеше необходимост.

Бърза разходка по долните коридори, недалеч от входа, ми позволи да открия скрита врата със замаскирана брава. Тя имаше всички маскиращи признаци, за да поддържа легендата за стопроцентното самоуправление на хотела. Изгубих много време, за да се убедя в отсъствието на бъгове и много по-малко, за да отворя вратата. Ключалката беше анекдотична. Нямаше никого в полезрението ми, когато се промъкнах през вратата и я затворих след себе си.

Чувствах се като хлебарка в радио. Електронните блокове стърчаха от всички страни, кабели и жици бяха навити на колела и в изобилие висяха електроспагети. Ролки с ленти щракаха и бръмчаха в компютрите. Релета се отваряха и затваряха, зъбчати предавки издаваха скърцащи звуци. Това беше много делово място.

Проправих си път през цялата тази каша, изучавайки поясняващите надписи, прекрачвайки сандъци, в които почиваха сменените от дежурство роботи, докато не намерих това, което може да се нарече център за управление.

Пред пулта имаше седалка, пригодена за човешко тяло, и се отпуснах в нея. След това пристъпих към работа. Пътешествайки през тези механично-електрични джунгли, обмислях друг план и сега знаех какво трябва да направя.

Първо електронните бъгове в стаята на Васко. Не исках да го наблюдават или подслушват — да се намери веригата за подслушвания беше доста лесно и дори имаше монитор, към който може да се съедини всеки от тях. Изпробвах го — бъговете явно бяха във всички стаи и там ставаха някакви интересни неща, но никога не съм се увличал особено от гледане през ключалката, като предпочитам участието пред наблюдението и при това сега вече бях женен човек.

А времето летеше бързо. Всички вериги за подслушване се свързваха в общ кабел, минаващ през стената и водещ към местния полицейски участък или друго държавно учреждение, което и ми навя тази мисъл.

Нямах време да вкарвам лента и звукова пътечка, за да пробутвам в мрежата за подслушване фалшива информация, така че трябваше да импровизирам. Това беше направено доста лесно, чрез захранване на сигнала във веригата за подслушване със съседната стая в кабела от стаята на Васко. Е, разбира се, имаше шанс едно на десет хиляди, че все някога ще забележат, че от две стаи идва един и същ сигнал. Но това съотношение беше достатъчно добро за мен.

Във всеки случай повече от половината стаи бяха празни, което подобряваше значително съотношението.

Сега не можеха нито да видят, нито да чуят Васко. За стаята и свързаните с нея удоволствия бе платено, но преди да си тръгна, ще оставя достатъчно пари (всичките откраднати), за да продължи така, ако потрябва цяла година.

Сега беше необходим план как да задържа Васко в стаята за определения период от време и със съобразителността си и неизменната в основата си натура, го изобретих. Към веригата на високоговорителя бе включен магнетофон и хронометър, и всичко това беше сигурно скрито в кашата от друга електроника наоколо. Програмирах магнетофона, поставих хронометъра и го включих. След това се хвърлих към стаята, за да чуя и погледам как творението ми започва да работи.

Васко все още седеше, впил поглед в телевизора, дълбоко въздишаше, когато космическите кораби се носеха в треската на разрушението. Съскаха бластери и бластерни оръдия, бушуваха бесни вихри енергия, и през всичко това се вряза записаният ми глас:

— А сега, Васко, слушай. Ти имаше тежък ден и искаш да спиш. Прозяваш се. Сега възнамеряваш да изключиш лампата и да отидеш в спалнята, тъй като утре те очаква нов ден.

И това беше една голяма лъжа. Тъй като утре няма да има нов ден, във всеки случай не и за скъпия Васко. Отново всичко това ще започне отначало. Ще бъде приспан в дълбок сън и дори по-дълбок транс от утешаващия ми глас. И докато пребивава в това състояние, ще му обяснят, че трябва да забрави този ден, така че може да се събуди сутринта на последният си ден от отпуската, преди да се яви на действителна служба.

Ще се събуди с лек махмурлук от вчерашния празник и няма да се безпокои заради това. Просто ще лежи в стаята, ще почете малко, ще поспи, ще погледа телевизия и ще си легне по-рано. Ще се наслаждава. И така ще продължава, докато не се наруши програмата.

Това беше най-чудесният план и, доколкото бе възможно, защитен от глупави случайности. Захраних половината от ликвидационните си фондове в платежната сметка и балансът на стенния индикатор подскочи на огромна сума.

Бавно и щастливо излязох от стаята и окачих на вратата табелка „не ме безпокойте“.