Отмъщението на стоманения плъх

Порталът отпадаше. Разходих се покрай стената към първия вход. Зазидан и затворен, стомана с бдителни часови, наблюдаващи някой да не си играе с катинарите. Тръгнах по-нататък. Покрай стената, примерно на всеки сто крачки, стояха часови и предположих, че съществува и голямо количество електронни устройства. С наближаването на вечерта бяха включени прожекторите, осветяващи пространството вън от стените и бодливата тел.

Трябваше да призная, че бе направено всичко, за да се попречи на когото и да било да се вмъкне, но системата действаше отлично и в обратния случай.

Тръгнах по-нататък, все още опитвайки се да преодолея черната депресия, която заплашваше да ме обземе. Минах през участъка на средните атмосферни самолети, покрай две полоси и няколко хангара с комплект стоящи наблизо тромави реактивни транспортни съда. За миг помислих да открадна един от тях, но къде да се приземя, без при това да попадна в плен? Днес през нощта трябваше да бъда в града, а не да драпам към неведоми места.

Зад самолета се издигаше високата метална мрежа на оградата, отделяща площадката на космическите кораби. Лесно беше да попадна там, и какво от това? Видях продължаващата нататък все една и съща каменна стена. В небето се раздаде бумтене и блеснаха копията на ярки светлини.

Обърнах се и скрит в мрака, наблюдавах как делтокрил изтребител тежко се приземява на полосата. Той приличаше на самолетите от типа, които обстрелваха Гърнето. Когато се приземи, заскърцаха шини и реактивните двигатели ревнаха на ривърса. Аз се затичах, макар идеята да се беше оформила само наполовина в главата ми.

Безумно? Вероятно. Но в моята работа — кражби и мошеничества — ще се научиш да се облягаш на предчувствието и тренираните рефлекси. И докато тичах, всички детайли на мозайката застанаха на местата си и видях, че именно това беше решението. Мило, бързо, чисто и опасно. Такова, каквото ми харесваше. Извадих от джоба си фалшиви мустаци и ги залепих под носа си. Изтребителят се обърна и потегли към военно-пропусквателния пункт, а аз в галоп, препуснах след него. Излезе кола да срещне пилота, и бригада механици започна да обслужва изтребителя. Един от тях закара стълба и фенерът светна като муцуна на алигатор.

Затичах се малко по-бързо, когато пилотът излезе и тръгна към колата. Точно се бе качил в нея, когато, спъвайки се, стигнах до него и отговорих на отдадената ми чест. Едър индивид с тежко летателно снаряжение със златен полумесец на майор на якичката.

— Извинете ме, сър — въздъхнах аз, — но командирът ми заповяда да се уверя, че имате документи.

— Какви ги дрънкате, дявол да го вземе? — изръмжа той, разполагайки се на седалката. Изглеждаше уморен. Качих се на задната седалка.

— Значи не знаете? О, Боже! Шофьор, тръгвайте бързо, колкото може по-бързо!

Шофьорът подкара, тъй като това си му беше и работата, а аз извадих флаконче от джоба на панталоните си. Когато се отдалечихме от техническата бригада, го поднесох към устните си.

— Майор… — произнесох аз и той се обърна и извика. Духнах.

Той отново изквича и вдигна ръка към забилата се в бузата му малка стреличка, а след това се наведе напред. Хванах го преди да падне.

— Шофьор, стой! Нещо стана с майора.

Шофьорът, явно човек със слабо въображение, бързо погледна отпуснатия майор и натисна спирачките.

Щом спряхме, му позволих да получи втората наркострела и той също изключи, присъединявайки се към майора в страната на бляновете. Сложих ги на земята и свалих от офицера летателния му комбинезон и шлем. Малко трудно го навлякох върху собствения си мундир, след това затегнах шлема и сложих тъмните летателни очила. Всичко стана за по-малко от минута.

Оставих двойката прегърната и обърнах колата към самолета. Засега всичко вървеше добре. Но това беше най-лесната част. Натиснах спирачките и спрях на стоянката на самолета.

— Бързо — завиках аз, изскачайки от колата и затичвайки се към стълбата. — Свалете това нещо, за да мога да излетя.

Механиците само ме погледнаха, отваряйки уста, без да правят някакви движения към пъпната връв от кабели и маркучи, съединяващи самолета със системата за обслужване.

Вместо това някакъв сержант започна да работи с радиостанцията, явно питайки някого какво да правят с мен.

Изтичах нагоре по стълбата. Ненавиждах старите, подозрителни сержанти, гръбнакът на всяка военна машина. Сега трябваше да изгубя доста време за разкопчаването на летателния костюм и да напипам под него джобовете си.

Няколко гранати с приспивателен газ изчистиха за миг площадката от механиците. Някои весело лежаха в безсъзнание, докато други се смееха до припадане. Сержантът страхливо оставаше зад пределите на досегаемост и отново сграбчи радиото.

Изучавах приборите. Ето! Малка черна ръчка с надпис „старт“ на нея. Когато я дръпнах, реактивните двигатели завиха и забумтяха.

Реактивен фенер прелетя над главата ми през отворената кабина, наведох се, ругаейки. Движейки регулатора, видях, че сержантът стои на колене, прицелвайки се старателно. Самолетът започна бавно да се движи.