Отмъщението на стоманения плъх

Посредством силната напитка преминахме на „ти“. Той поклати глава в космато „не“.

— Утре.

— Чудесно. Не си струва последната нощ от отпуската ти да премине между студените чаршафи на единичната койка в офицерската казарма. Помисли само колко добре може да се прекара това време.

Впуснах се във въображаеми подробности какво може да се направи с копринените чаршафи на неединичната койка. Хубавата храна и пиенето също бяха споменати, но те имаха второстепенен интерес. Бутилката се наклони още веднъж и той с радост прие моя план.

Щом се приземихме и получихме багажа си, роботът-такси ни откара в „Досайн-Глуп Работник“. Това беше местният филиал на планетната верига от хотели, специализиращи се в безлюдно обслужване. Всичко беше механизирано и компютъризирано. Хората се весваха в този хотел само за да проверят уредите и да опустошат паричните каси. Но никога не съм ги виждал по напълно понятни причини, макар често да съм отсядал в заведения от подобен род.

Понякога виждах как излизаха или влизаха клиенти, но ние се избягвахме като прокажени. „Работниците“ бяха островчета на интимност в света на всевиждащите очи. Те имаха определени недостатъци, но вече се научих как да се справям с тях.

Входната врата автоматично се отвори, когато се приближих, и кукла-робот, изскачайки от къщичката си, изпя:

— Световно известният от деня на откриването си „Досайн-Глуп Работник“ ви приветства! Тук съм, за да ви помогна. Заповядайте, ще взема багажа ви…

Това бе изпято със звучен контраалт под акомпанимента на духов оркестър от двеста духови инструмента — стандартен запис във всички хотели „Работник“. Ненавиждах го. Ритнах робота — прекалено се беше приближил до краката ни — и посочих робота-такси.

— Багажа. Там. Пет предмета. Донеси.

Тръгна, бръмчейки, и пъхна в таксито нетърпеливите си пръсти.

— Не са ли четири? — попита Васко, мръщейки храстообразните си вежди от напрегнато мислене.

— Прав си, сигурно съм сбъркал при броенето.

Роботът-носач ни догони и задмина с куфарите и отскубнатата от таксито седалка. — Сега са пет.

— Добър вечер… господа — промърмори дежурният робот с малка пауза пред последната дума, когато ни преброи и сравни профилите в блока на паметта си. — С какво можем да ви услужим?

— С най-хубавия апартамент в заведението — казах аз, записвайки в регистрационната книга измислени имена и фамилии, а също така и измислен адрес, и започнах да храня с банкноти процепа на касата на бюрото. Наличните — в аванс, това бе златно правило на „Работник“, с всякакъв баланс, връщан преди напускането на хотела. Роботът-пиколо тръгна напред, посочвайки ни пътя, и се приближи до вратата на апартамента ни, отвори я под звуците на фанфарите, сякаш бе второто пришествие.

— Много мило — казах аз и натиснах копчето „бакшиш“ на гърдите на робота, автоматически сваляйки двадесет цента от кредитния ми баланс.

— Поръчай пиене и мезе — предложих аз на лет-майора, посочвайки вградения в стената щит-меню. — Всичко, което измислиш за ядене, а също така печено и шампанско.

Тази идея му хареса и Васко деловито започна да натиска копчетата. В същото време разопаковах багажа. Към китката ми бе привързан детекторът за бъгове, който безгрешно ме отведе до единствения оптико-звуков бъг. Намираше се на същото място, където и всички останали, които бях открил по-рано. Тези хотели наистина бяха стандартни и аз умело поставих креслото право пред нея, когато отворих куфара си.

Вратичките за доставка се отвориха. Появи се шампанско и студени чаши. Васко все още поръчваше като луд, насилвайки копчетата и кредитния ми баланс, демонстриран с крупни цифри, които бързо се търкаляха към нулата. Отворих бутилката. Тапата гръмна и се удари в стената близо до него, за да привлека пияното му внимание и напълних чашите.

— Да пием за космическата армада! — предложих аз, подавайки му чашата и едновременно пускайки в нея малко зелено хапче.

— За космическата армада! — отговори лет-майорът, пресушавайки чашата и запявайки някаква страшно шовинистична песен, която, както се досещах, ми предстоеше да науча. Все за сияещи дюзи, бляскащи оръдия, доблестни воини и горящи слънца. Бях преситен от нея, преди да я е започнал.

— Изглеждаш уморен — забелязах аз, — не искаш ли да поспиш?

— Ще поспя… — съгласи се той, клюмвайки.

— Мисля, че би било добре да си легнеш и малко да си починеш преди обяда.

— Ще легна… — чашата му падна на килима и той се заклатушка през стаята и се изтегна в цял ръст на най-близкото легло.

— Виждаш ли, уморен си. Заспивай, а аз ще те събудя.

Покорен от хипнонаркотика, той затвори очи и веднага започна да хърка. Ако някой е чул транслираното от бъга, едва ли е забелязал нищо подозрително. Пристигна обядът: стигаше да се нахрани цяла рота — моите пари не означаваха нищо за Васко. Малко се подкрепих, преди да пристъпя към работа.