Отмъщението на стоманения плъх

Промъквайки се в тъмнината като къртица, с ритници ги блъсках пред себе си. Ревът на големи машини зад мен стана по-силен, а след миг към него се присъедини грохотът на честа стрелба и взривове.

— Превъзходно — въздъхнах аз, хвърляйки и последния сандък. — Оръжието е предназначено за използване. И те го използват. Бях сигурен, че ще се окажат компания, която няма нужда да храниш с хляб — нека постреля, и много се радвам, че не сбърках.

Още по-силен взрив обозначи унищожаването на колата ми. По-добре не можеше и да бъде. Взех със себе си предавателя и с лениви крачки се изкачих по стълбата.

Наместих се удобно на нея, опрях се с лакти на земята и заех най-доброто място за наблюдение на това представление. Ревяха реактивни самолети. Перките кълцаха въздуха над главата ми. Пееха куршуми и избухваха бомби. Колата гореше прекрасно, изхвърляйки искри и горящи парчета, когато отломъците биваха улучвани от ураганния обстрел. Когато стрелбата започна да стихва, аз я съживих, като натиснах първото копче на предавателя си.

Скорострелни оръдия започнаха да стрелят от върха на „гърнето“, докато от установките на различни интервали излитаха ракети. Всеки втори изстрел беше трасиращ, така че спектакълът беше впечатляващ.

Самолетите си правеха лупинги горе, за да се прегрупират, а след това започнаха да атакуват с удвоена енергия. Върхът на скалата и цялата земя наоколо бяха изтерзани от взривове. За да набавя оръжията, направих нападение на клизантския арсенал и ми беше приятно да видя как едната страна стреля сама срещу себе си.

На не повече от петдесет метра от мен се взриви бомба, във врата ми се посипа пясък. Тази част от спектакъла завърши. Време бе за финала.

Заедно с пясъка се смъкнах от стълбата долу. Скрих я бързо и дръпнах въжетата. Огромната купчина пясък, натрупана пред самия вход, се държеше само благодарение на три дъски, които отстраних. Едва успях да затворя вратата, когато пясъкът като мощна река се изсипа долу. Стоейки в тъмнината, бавно преброих до десет, очаквайки пясъкът да засипе напълно ямата, и натиснах второто копче на предавателя.

Нищо не стана.

А това беше съществена част от операцията. При всичките тези избухващи бомби още един взрив щеше да мине незабелязано, но би скрил следите от пребиваването ми на това място. Ако не се взриви, то лесно ще ме открият и изровят…

Паметта ми се върна и проклех собствената си глупост. Разбира се, че си бях оставил запасен вариант в случай че радиосигналът не може да мине без дебелия слой пясък и бързо напипах оставеното до входа фенерче. Включих го и насочих светлината към ъгъла. Ето го! Кабел с табелка „2“ — за да не го бъркам в бързината.

А много бързах. Взривовете навън затихваха. Вероятно механичният враг на скалата бе унищожен, и ако моят взрив не стане сега, той, меко казано, ще изглежда много подозрителен. Обърнах края на кабела (излизаше навън през пясъка) и отново натиснах копчето…

Тишина…

Когато разтърсващият взрив избухна над главата ми, размествайки костите в тялото ми и разбивайки зъбите ми, пещерата ми забумтя като барабан, и надолу се посипаха парчета почва. Бях в безопасност.

Уютно, сякаш хлебарка в кутия. Включих светлината и с гордост огледах резиденцията си за следващите една-две седмици. Запасът от енергия е автономен, разбира се: храна, вода, регенерираща се атмосфера — всичко, което можеше да потрябва на човек. И пристигналите с метеорита печатни схеми и уреди.

Ще работя и сглобявам снаряжението си и ще изляза на повърхността готов да се срещна с противниците си лице в лице. Докато горе не изследват цялата пустиня. Никога няма да се досетят да погледнат под краката си, никога няма да потърсят под носа си, никога. Усмихнах се и взех бутилката, за да отпразнувам достойно това събитие.

Глава 7

Повече не съм крадец и не се крия под скалите. На тринайсетия ден разблокирах вратата и си прокопах път нагоре. С този символичен акт оставих зад себе си съществуването си като беглеца и встъпих в клизантското общество. С различни документи и разнообразни мундири играх доста роли в това отблъскващо общество, докато не научих за него много повече, отколкото бих искал. В различните си маски преминах само по периферията на военната машина, тъй като исках да запазя енергията си за фронтална атака на този институт — атака с пълна мощност.

Дообработвайки идеята наум, се качих на борда на рейс СНТ (свръхнова техника) за Досайн Глуп — провинциално градче с прилични размери, което по някаква случайност имаше за съсед военната база „Глупост“.

Съдейки по това, което успях да науча, „Глупост“ бе най-крупният център за космически кораби и космическа експанзия, така че съвсем не случайно доста дълго обикалях около служителя, резервиращ местата, за да науча на кого какви места са се паднали. А след това да се сдобия с място до много привлекателен някой.