Отмъщението на стоманения плъх

Там имаше голям товарен робот, с висящи по него други инструменти, който тихичко си бръмчеше. На металните му гърди беше нарисуван същият герб на обслужващата фирма, украсяващ сега и собствената ми гръд.

— Ще пътешестваме комфортно! — казах аз. — Вземи това.

Едва успях да дръпна пръстите си, когато той взе чантата.

По време на разходките ми из града бях видял множество подобни роботи, но не се бях приближавал до нито един. На гърба му имаше своеобразно седло за оператора, но нямах ни най-малка представа как да попадна там. Той ли да се спусне на колене, да спусне стълбичка, или нещо друго? По тази улица вече се движеха коли и други роботи. Бързо се приближаваше отряд войници. Отново се изпотих.

— Искам да тръгна. Веднага.

Нищо не стана, освен това, че войниците се приближиха още повече. Роботът стоеше безстрастно като статуя. Тук нямаше място за помощ. Не знам дали този начин беше ортодоксален или не, но поставих крака си на бедрената става, хванах се с ръка за стабилизатора на обръщането на рамото му и полетях нагоре, моторът му изрева, когато центърът на тежестта се промени в съответствие с моето тегло. Плъзнах се в седлото точно в момента, когато отрядът претича покрай нас. Абсолютно ме бяха игнорирали.

Седалката беше удобна. Имах добър обзор, главата ми се намираше най-малко на три метра от земята и нямах ни най-малка представа за това какво да правя по-нататък. Макар че като начало бе най-добре да се отдалеча колкото може повече от тази улица. На темето на робота имаше компактен пулт за управление и натиснах копчето с надпис „ход“. Усетих скърцащата вибрация на предавките и той тръгна на място. Добро начало. Напред! Той се наведе и се затича. И вълненията, и полицията останаха назад.

Пътувах с металния си кон през центъра на града и обмислях положението си. Един човек срещу цял свят. Много поетично, но може да доведе до объркване. Ако не се смята факта, че вече съм попадал в подобни ситуации, а те не. Цялата им система за безопасност означаваше, че на Клизант чужденци не се появяваха често, а и всички те са под контрол. Вероятно никога не им се бе случвало да губят следите на наблюдавания и този случай бе много обиден за тях. Прекрасно, ще полетят глави. Прекрасно, докато в числото на тези глави не влезе и моята. В известен смисъл имах предимство. Те не знаеха нищо за мен освен „легендата“. Ако успея да се загубя в тълпата, в дълбините на тяхната угнетяваща култура, ще бъде съвсем невъзможно да бъда намерен. Засега съм на „дъното“. Позитивните действия ще започнат по-късно. Засега трябва да спася скъпоценната си кожа.

Отпред се намираше един от градските изходи и необикновено голям брой пазачи се занимаваха с проверката и обиска на всички, които се опитват да излязат. За да избягна тази опасност, завих наляво. Ще напусна града, когато стане наложително. Към пладне вече си представях разположението на града, но ми излязоха мазоли на задника. Роботът вървеше бавно и явно имаше нужда от зареждане. На мен също не би ми пречило да се подкрепя малко със сандвичите от чантата, така че и двамата имахме нужда от почивка. Напълно вероятно е да са намерили вече пленниците в кухнята и отново да са вдигнали тревога. Отправих се към производствения кръг, който бях открил по-рано, и потърсих място, където можех да се скрия. Забелязах няколко явно запустели фабрики и складове, подходящи за целта. Избрах един. Паяжина на вратите и ръжда по пантите. Катинар, който можех да отворя на тъмно с нокът. Наоколо не се виждаше никой. Вратата се отвори със скърцане. Промъкнахме се вътре и резето щракна зад нас. Безопасно.

Мястото беше напуснато, прашно и в по-голямата си част празно. В един ъгъл имаше някаква древна машинария, лишена от черти, като загубен в джунглата идол с жертвоприношения във вид на изхвърлени перфокарти в краката му. Превъзходно. Наобядвах се, починах добре, обискирах зданието, намерих вътрешно помещение без прозорци, донесох двете чанти с инструменти, фенерче и молив с една от жертвените карти. Време бе за следващата крачка.

С плик в ръка пред мен, осветен от фенерчето, проговорих на глас:

— А сега слушай. Готов съм за възприемане. Броенето започва от десет. През това време ще заспя. Паметта ще се включи при думата… „досадник“!

— Десет — произнесох аз, чувствайки се прекрасно. След това: — Девет, осем, седем…

И се прозях. Когато стигнах пет, клепачите ми натежаха и изобщо не си спомням как съм стигнал до нула.

Глава 6

Събудих се с вцепенени пръсти, отекла ръка, уморени очи. И с голям квадратен картон на масата, покрит със сложни чертежи на микросхеми. Подсъзнанието е прекрасно място за скриване на неща, неизвестни на съзнателния разум. Аз не само че имах чертежи, но и изведнъж разбрах, че знам как да ги използвам.