Отмъщението на стоманения плъх

Сънят постла мекото си одеяло, денят последва нощта, а след това настъпи отново нощ. И веднага щом се стъмни, се оказах навън с полеви бинокъл, преглеждайки небето квадрат по квадрат. Нищо. И не трябва да има нищо в продължение на още няколко часа, но нямах търпение. Целият план започна да ми изглежда абсурден. Чувствах самотата си много силно, бях попаднал в капана на тази планета, на много светлинни години от цивилизацията. Настроението ми беше подтиснато. Отново отпих от манерката.

Ако всичко вървеше добре, големия каменен къс трябваше вече да се е насочил към Клизант за сблъскване.

Когато защитата го засече, той ще изглежда все още като парче космически отломък. Ще се вреже в атмосферата и ще изгори.

Ако го проследят заради малко вероятния случай, че може да бъде нещо голямо, това обстоятелство ще ги откаже от по-нататъшни търсения.

Скоростта и температурата изключваха жив товар. Ще бъде също толкова трудно да го проследят и поради съпровождащите го отломъци, отразяващи сигналите на радара. Метеоритът ще пробие атмосферата и ще се вреже в пустинята с толкова голяма скорост, че ще унищожи всичко живо.

Ако има разследване, то ще бъде бавно и когато изследователите дойдат, много неща ще успеят да застанат на местата си. Така се надявах. Всичко изглеждаше безупречно на теория и напълно безумно на практика.

Точно в полунощ на хоризонта отначало замига, а след това светна нова звезда и въздъхвайки с облекчение, оставих чашата. Графикът бе спазен като от пътническа ракета. Точката ставаше все по-ярка и по-ярка. Знаех, че компютрите и астрономите са поработили както трябва. Но не чак толкова добре.

Тази играчка възнамеряваше да се приземи точно върху мен!

Не съвсем. Докато я наблюдавах, тя видимо се изместваше встрани, ускорявайки движението си с развитието на нещата. Във въздуха се разнасяше пуфтене като от чайник. Скочих в колата и с ритник я съживих, когато горящата бомба се скри зад върха на „гърнето“, последва разтърсващ взрив, осветяващ местността и очертаващ с огъня си силуета на скалата.

Хвърлих се напред. Фаровете ми извадиха от тъмнината прясно петно на земята, обкръжено от облаци прах, дим и пара.

На дъното лежеше голямо полирано парче от изпускащ пара камък. Скрих колата зад най-близката дюна и пуснах предавателя. Раздаде се още един взрив, малко по-слаб от този на сблъсъка, и над главата ми просвистяха парчета от камъни.

Когато отново погледнах метеорита, зарядите го бяха разцепили почти на две и желеобразната течност, която защищаваше съдържанието му, попиваше в пясъка.

В същия миг чух нарастващ грохот от приближаващи се реактивни самолети и моментално изключих фаровете. Летящите чудовища прелетяха над главата ми — триъгълници ревяща тъмнина на звездното небе — и се наклониха при завоя. Направих нова преоценка на подозрителността на полицейските сили, а също и на радарите, компютрите и самата им организация. Имах по-малко време, отколкото предполагах. Скочих в ямата, опитвайки се да не обръщам внимание на топлината, лъхаща от раздробения камък.

Снаряжението беше цяло — опаковано в плоски сандъци, и светлината на звездите беше достатъчно силна, за да ги измъкна горе и да ги скрия в колата. Самолетите кръжаха горе и търсеха точното място на падането на метеорита с помощта на радарна триангулация.

Не че можеха да видят нещо при тяхната скорост, а и на тъмно, но се задаваха по-бавни въздушни съдове с уреди и осветление, които можеха да претърсят целия район.

При тази мисъл забързах доста, въображението ми вече рисуваше трептенето на перки на хоризонта. Дишайки тежко, сложих и последния сандък в колата и зачаках самолетите да се обърнат с гръб към мен, преди да тръгна към своята дупка.

Пътувах с възможно най-голяма скорост, лавирайки между големите ями и подскачайки на по-малките. Когато самолетите се обърнаха в моята посока, спрях, изчаквайки и представяйки си с всички сили колко съм мъничък. При следващото тръгване успях да се добера до входа. Когато хвърлях в дупката първия сандък, чух мотори. Отдалеч заблещука силна светлина, движеща се към мен. Бръсначът се размахваше съвсем близо до мен. Хвърлях сандъците един след друг, без да се грижа къде ще се приземят.

Вече бях готов да се гмурна след тях и внимателно да ги подредя, когато над главата ми запърхаха огромни крила и изпод „гърнето“ като мълния избухна ослепителна светлина.

Тя се понесе по-нататък, а аз напипах с крак стартера на колата през галактиката от дъги и ревящи светлинни дискове. Колата потегли от мястото си, след това рязко увеличи скоростта, когато превключих. Светлината удари отново, паднах на една страна и замрях.

Лежах безкрайно дълго, обгарян от светлината дори през плътно стиснатите клепачи. Стори ми се, че съм лежал две-три години. Но това продължи само части от секундата.

Стълбата си беше на мястото и се спуснах по нея, като издрасках коленете си в нахвърляния как да е товар.