Отмъщението на стоманения плъх

А по-нататък? Хубав въпрос. Сега вече много скоро, когато не бъдат намерени никакви следи от беглеца, някой ще си спомни за единствения свидетел на бягството. И ще поискат отново да поговорят с надзирателя на роботите. Преди да настъпи този момент трябва да съм на друго място. Но къде? Активите ми бяха много ограничени: колекция роботи-асенизатори, трудолюбиво тракащи, се занимаваха с работата си; два мундира — един върху друг, всеки от които ме правеше белязан, и електронен камшик, годен само за роботи, генерираният в него ток беше достатъчен, за да затвори релето, отменящо предишната заповед. Какво да правя?

Зад мен се раздаде скърцане и се дръпнах настрани, когато се отвори ръждива врата. Навън се показа главата на дебелак с бяло боне.

— Тук имам още един варел за теб, Слободан — каза той, след това подозрително ме огледа. — Ти не си Слободан.

— Прав сте. Слободан е някой друг. И е на някое друго място. Сваля килограми в болницата. Затова ме сложиха, все още съм новак в професията.

Удобният случай май ми се навираше в ръцете! Говорех бързо, а мислех още по-бързо. На отминатата преди малко улица имаше още суетене, но тук никой не поглеждаше. Изплющях с камшика по предавателната кутия на най-близкия робот и му заповядах да ме следва.

Белият калпак отново се гмурна вътре, след него аз, а след мен и роботът в кухнята. Голяма, явно ресторантска, и там нямаше никой повече.

— Кога отваряте заведението? — попитах аз. — От тази работа ми се появи зверски апетит.

— До довечера няма да отворим. Ей! Заповядай на този робот да не ходи след мен и вземи оттук боклука.

Готвачът кръжеше, отстъпвайки по помещението с вярно следващия го робот, на когото незабелязано дадох заповед да не се отделя от дебелака. Представляваха прекрасна двойка.

— Робот — изкомандвах аз, — престани да тичаш след него, а просто го хвани така, че да не може да се движи.

Електронните рефлекси на робота се оказаха по-бързи от тези на готвача. Стоманените ръце се сключиха и готвачът отвори уста да се оплаче, но аз я затворих с готварската му шапка. Той сърдито я дъвчеше и издаваше приглушени звуци. Продължаваше да прави така през цялото време, докато го връзвах за стола с прекрасен комплект кухненски кърпи, като не забравих и парцал за устата. Никой не се появи. Все още ми вървеше.

— Вън! — заповядах на робота, като го ударих по търпеливия метален гръб. Другите все още работеха и аз им раздавах удари като щастливият флагелант, докато всички не затрепераха, очаквайки заповеди.

— Връщайте се там, откъдето се появихте днес сутринта. Тръгвайте!

Като добре тренирани войници, в разгънат строй те тръгнаха в противоположна посока от мястото на бягството ми. Пъхнах се обратно в кухнята и затворих вратата. За минута бях в безопасност. Рано или късно ще ме проследят до роботите-асенизатори, но няма да имат ни най-малка представа къде и как съм напуснал конвоя. Работите вървяха просто прекрасно. Плененият готвач през това време беше успял да събори стола и пълзеше, извивайки се, към изхода.

— Пакостник — скарах му се аз и взех от масата един голям нож. Той веднага спря и се опули срещу мен. Сложих камшика и ножа така, че през цялото време да ми бъдат под ръка, и се огледах. За известно време можех да си почина и спокойно да обмисля по-нататъшния план. А засега всичко вървеше стремително и с доста добра доза импровизация. Някъде далеч се чу тропот.

Въздъхнах и отново взех ножа. Стремителност и импровизация бяха девизът на тази операция.

— Какво е това? — попитах готвача, като извадих за момент парцала от устата му.

— Предна врата, някой чука — дрезгаво отговори той, без да сваля поглед от ножа, който държах до гърлото му.

Пъхнах обратно парцала на определеното му място и прокрадвайки се странично към залата, се огледах.

Салонът на ресторанта беше празен и тъмен. Чукането идваше от входа на противоположната страна. Никой не се появяваше при тези сигнали, ето защо предположих, че сме сами в ресторанта. А сега да видим какво означава всичко това.

— Какво искате? — попитах аз, опитвайки се да подражавам на ниския глас и рудиментарен начин на говорене на готвача.

— От хладилния сервиз. Позвънихте, че имате повреда. От какъв тип е?

— Доста голяма! — сърцето ми подскочи от радост. — Влезте и вземете със себе си най-голямата чанта с инструменти, която имате.

Това беше много почтена чанта. Пускайки хладилния техник, рязко го ударих с плоската част на дръжката на ножа по тила. Той много мило си легна. Мундирът му беше в утилитарно тъмнозелен цвят — голямо подобрение в сравнение с тъмножълтото или боклуджийството. Бързо го съблякох и го завързах до готвача към стола, където можеха да си поплачат заедно. За първи път изпреварвах преследвачите си. В случай на успех ще минат няколко часа, преди да намерят пленниците и да ги свържат с бягството ми. Облякох тъмнозеления мундир, приготвих голямо количество сандвичи, грабнах чантата с инструменти и като изкозирувах на пленниците, изскочих навън.