Отмъщението на стоманения плъх

Наведох глава, летейки, се пъхнах в тесен проход на служебна улица, който минаваше зад редица здания и излизаше на другата улица. Тук работеха роботи — товареха боклук във варели, но те ме игнорираха, когато тичах, защото бяха от простия М-тип, непрограмирани за нищо друго, освен за работа.

Надзирателят на роботите бе друга работа. Той беше човек и държеше електронен камшик — за подканване на роботите. Камшикът щракна и разсече въздуха до мен, а токът ме загъделичка в бедрото.

Глава 5

Беше, меко казано, шоков, но едва го почувствах. Поддържаното напрежение бе ниско, предназначено да подканва роботите, а не да унищожава мозъчните им вериги. Хванах камшика и го издърпах силно към себе си.

Разбира се, всичко протичаше по плана ми. Виждах този надзирател с бригадата му всеки ден на това място, когато минавахме с колата: Клизант обичаше утъпканите пътеки. Можеше смело да се разчита, че надзирателят на роботите — индивид с дебел врат и бандитска физиономия — ще се хвърли да гони бягащия чужденец, и той постъпи точно както се надявах.

Дърпайки към себе си камшика, го накарах да загуби равновесие и той полетя към мен с провиснала челюст. Нанесох му страшен ъперкът право в тази увиснала челюст.

Той отметна глава, изръмжа нещо и се хвърли върху мен с ръце, готови да стискат и разкъсват.

Това не беше по плана. Трябваше веднага да падне, за да свърша останалата си работа, преди да пристигне кавалерията. Откъде можех да зная, че не само мозъкът, но и конструкцията му е друга? Отстъпих настрани, пръстите му стиснаха въздуха и аз започнах да се потя. Времето летеше катастрофално бързо. Трябваше възможно най-бързо да накарам това туловище да падне в безсъзнание.

И го накарах. Начинът не беше от най-изящните, но подейства. Подложих му крак, когато отново скочи, а след това аз се метнах на гърба му и го обяздих, ускорявайки падането му на земята. Хванах главата му и започнах да я млатя в настилката. Бяха нужни три яки удара — страхувах се, че настилката ще се продъни, когато надзирателят изпъшка и се отпусна.

Отдалеч зави първата сирена. Изпотих се още повече. Безразлични към хората, боклуджиите продължаваха работата си.

Надзирателят беше облечен с тъмнозелен мундир, несъмнено символизиращ занаята му. Той се закопчаваше само с един цип, който разкопчах, а след това започнах да се мъча със свалянето на дрехите от обемистото му неподатливо туловище. В същото време сирените се приближаваха и трябваше да спра, за да събуя ботушите му, защото панталоните не можеха да бъдат свалени — операция, която не донесе нищо.

Ехото от сирената страшно се отразяваше от стената на служебната улица и наблизо ефектно изскърцаха спирачки.

С трескава бързина навлякох мундира върху собствените си дрехи на оса и закопчах ципа. Хванах камшика и ударих най-близкия робот право по сачмения лагер.

— Пъхни този човек във варела — изкомандвах аз и отстъпих назад, когато той хвана бившия си господар.

Хората едва бяха изчезнали от поглед, когато налетя първият от войниците в червени мундири.

— Чужденец! — викнах аз и махнах с камшика към края на улицата. — Изтича натам, преди да успея да го спра.

Войниците също се движеха много бързо и това беше много добре, защото ботушите все още лежаха на улицата. Хвърлих ги във варела след бившия им собственик и изплющях с камшика към половин дузината си роботи.

— Към следващия участък! — заповядах аз. — Ходом марш!

Надявах се, че са програмирани за постоянен маршрут и не сбърках. Роботът-камион се движеше отпред, а останалите след него. Аз вървях отзад с приготвен камшик. Малката процесия излезе на натъпканата с полицаи и войници улица.

Бронирани коли лавираха наоколо, а шофьорите ругаеха. Верният ми отряд роботи тръгна през улицата в цялата тази суматоха, докато в същото бреме аз, с парализирана усмивка, подтичвах отзад. Страхувах се, че ако предприема и най-малкия опит да изменя заповедта, механичната ми бригада ще направи седяща стачка направо на улицата. Минахме покрай изоставената ми кола точно когато помагаха на бившия ми приятел да се измъкне от нея. Обърнах се с гръб към него и се опитах да игнорирам възникналия хлад в гърба. Ако ме познае…

Първият робот зави в друга служебна улица, а аз се тътрех зад тях така, че в последствие се чувствах сякаш съм ходил два дни в пустиня. Най-после бях в относителна безопасност. Макар денят да беше прохладен, бях вир вода. Подпрях се на стената да си почина, докато роботите ми опустошаваха варелите. На улицата отново се появиха много коли, а над главата ми ревяха реактивни двигатели. Охо, те определено ми доскучаха.