Отмъщението на стоманения плъх

Внимателно я сложих обратно и затворих капака на куфара. По реда зрители премина тежко въздишане. Това беше нещо, което действително им харесваше. Специалистът по въоръженията взе куфара.

— Ще ви бъде предоставен, когато се наложи да го демонстрирате.

Проверката неохотно тръгна към края си. Детонатора беше кулминацията на обиска и нищо не можеше да се сравни с това. Поразвлякоха се малко, изстисквайки тубичките и опустошавайки бурканчетата в тоалетната ми чанта, но правеха това без желание. Когато накрая се умориха, струпаха всичко накуп и ми хвърлиха нови дрехи.

— Четири и половина минути за обличане — каза инспекторът на изхода. — Донесете куфарите.

Дрехите ми в никакъв случай не можеха да бъдат наречени супермодерни. Долното бельо и тям подобните бяха в скучен утилитарен сив цвят и направени от плат, който се триеше като смес от смлян боклук и гласпапир. Въздъхнах и се облякох. Горното бельо беше от типа на някакъв комбинезон, който ме правеше да изглеждам като някакъв вид мутант на гигантска оса поради широките тъмножълти ивици. Но щом облеклото на клизантците бе именно такова, това ще нося и аз. Не че имах голям избор. Взех двата куфара с остри дръжки, които се врязаха в дланите ми, и излязох през отворената врата.

— Колата — каза ми пазачът навън, като ми посочи стоящата наблизо кола с прозрачен покрив и без шофьор. Сега се намирахме в голяма зала, боядисана във все същия сив цвят. Страничната врата се отвори при приближаването ми.

— Ще се радвам да се възползвам от колата — усмихнах се аз, — но къде отиваме?

— Колата знае, качвай се.

Не са най-остроумните събеседници в Галактиката. Хвърлих в нея куфарите и седнах. Вратата, скърцайки, се затвори и светнаха няколко светлинки на роботошофьора. Потеглихме напред и тежките врати се отвориха пред нас, и още врати, и още, всичките достатъчно дебели, за да зазидат трезор на банка. След последните врати излетяхме на чист въздух и стиснах очи от блесналите слънчеви лъчи. С голям интерес започнах да наблюдавам носещия се покрай нас пейзаж.

Клизант, дори ако този безименен град беше образец, представляваше модернизиран, механизиран и делови свят. Шосето беше пълно с камиони и леки коли, всичките явно управлявани от роботи, дотолкова строга беше дистанцията между тях, при това всички се носеха с впечатляваща скорост. Пешеходните пътеки бяха двустранни и пресичаха улиците отгоре. Имаше магазини, изложени мундири. Мундири! Тази единствена дума не е в състояние да отрази обкръжаващо ме метализирано и многоцветно великолепие. Всички носеха различни мундири с различни цветове, означаващи, както бях убеден, различните родове войски и служби. Нямаше нито един на тъмножълти ивици. Още едно препятствие, поставено на пътя ми, но аз го пренебрегнах. Когато потъваш, малко те вълнува дали ще излеят на главата ти още една чаена лъжичка вода. В тази работа нищо не обещаваше да бъде лесно.

Колата ми излезе от стремителния уличен поток, гмурна се в още един тунел и спря пред изящно украсени врати. Над входа беше написано със златни букви: „ЗЛАТО-ЗЛАТО“, което на клизантски би могло да бъде прочетено като „ЛУКС“. Беше приятно разнообразие. Елегантен портиер, обсипан целият в скъпоценни камъни и сърмени ширити, се хвърли да отворя вратата, но когато видя дрехите ми, спря и изкриви устни. Пусна вратата и си отиде, а мястото му веднага зае индивид с волски врат в тъмносив мундир. На двете му рамене имаше малки сребърни отличителни знаци: скръстени бойна секира и нож, а сребърните копчета имаха формата на черепи. Някак си не много поощряващ вид.

— Аз съм Паков — изръмжа фигурата, — вашият телохранител.

— Радвам се да се запозная с вас, сър, много се радвам.

Излязох от колата, като трябва да отбележа, че сам носех куфарите си, и последвах мрачния гръб на охраняващото ме куче в кулоарите на хотела — именно такова се оказа зданието. Удостоверението ми беше прието с максимална невежливост, дадоха ми момче, което да ми покаже пътя към предназначената ми стая. Статусът ми на теоретически уважаем чужденец ми даваше право за първа класа, но това не значеше, че трябваше да ме харесват. Цветовете на оса ме заклеймяваха като чужденец, и те се държаха с мен именно като с чужденец.

Стаите бяха разкошни, леглото — меко, бъгове имаше навсякъде. Звукови и оптични, те бяха вградени във всеки осветителен прибор и по стената. Всяка втора издатина на мебелите беше микрофон, а лампите се включваха, следвайки ме, щом започнех да се придвижвам по малко.

Когато отидох в банята, за да се избръсна, оптично око ме наблюдаваше през посребрената повърхност на огледалото и още един оптичен наблюдател в края на четката ми за зъби — несъмнено, за да следи за всякакви изненади, спотаени в зъбите ми. Всичко е много ефектно.