Отмъщението на стоманения плъх

Всички доклади и допитвания показаха, че на Клизант живеят най-придирчивите митничари в цялата Вселена. Просто е невъзможно да прекараш нещо контрабанда. Затова не се и опитах. Бях само това, което изглеждах на външен вид. Търговски пътник, представител на фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“, произвеждаща смъртоносни оръжия. Фирмата съществуваше и аз бях нейният представител, и никакво, дори и най-щателното разследване, не би могло да установи обратното. Нека се опита!

Опитаха. Кацането на Клизант миришеше на изпращане в затвора. Аз и куп други пристигащи се смъкнахме по трапа в сиво помещение, зловещо на вид. Събрахме се в една група под надзора на бдителни и добре въоръжени пазачи, докато не донесоха багажа ни и го стовариха наблизо. Нищо подобно още не бях виждал. Нищо не се случи, докато трапът не беше прибран и корабът не отлетя. И тогава започнаха да ни извикват един по един.

Не бях първи и се зарадвах на възможността да изуча местните типове. Те бяха в най-висша степен безразлични към нас, тъпчейки на едно място с ботушите си, стискайки оръжието си и държейки високо вдигнати брадичките си. Мундирите на всички бяха един цвят, който на пръв поглед можеше да бъде взет за твърде невоенен оттенък на пурпурночервеното. Но бързо разбрах, че това е много точна имитация на цвета на кръвта — тъмна, полуартериална — ярка. Той бе отвратителен и беше много трудно да се въздържам от спорадично поглеждане към него. Отгоре на това не даваше и най-малкия намек за характера на този, който го носеше.

Всички пазачи бяха здравеняци, с разпространените в тяхната среда изпъкнали челюсти и свински очи. Шлемовете им изглежда бяха направени от фиберглас, със зловещи черни забрала и прозрачни лицеви щитове, които можеха да падат. Всеки имаше гаусовка — многоцелево и особено опасно смъртоносно оръжие. Много мощните батареи даваха живот на доста впечатляващ заряд. Когато натискаха спусъка, в цевта се генерираше силно магнитно поле, ускоряващо снаряда до цевна скорост, равна на скоростта на всяко друго оръжие с реактивни патрони. Но гаусовката имаше това преимущество, че притежаваше по-висока скорострелност, не издаваше ни най-малък звук и можеше да стреля с всякакви смъртоносни снаряди — от отровни игли до бризантни снаряди. Корпусът някога бе получил рапорти за това оръжие, но нямаше нито един образец. Реших колкото се може по-скоро да поправя тази грешка.

— Пас Ратунков — извика някой и аз трепнах, оживявайки, тъй като си спомних, че съгласно легендата се казвам така. Забавих се, колебаейки се, и един от пазачите, марширувайки и удряйки крак, се приближи до мен. Бях сигурен, че е поставил на токовете си метални налчета за предизвикване на милитаристичен ефект. Очаквах приближаването му, не можех да изтърпя до момента, когато самият аз щях да получа такива ботуши — Клизант започна да ми харесва.

— Вие ли сте Пас Ратунков?

— Същият, сър, на вашите услуги — отговорих аз на родния му език, грижливо запазвайки чуждия акцент.

— Вземете багажа си. Вървете след мен.

Обърна се и имах безразсъдството да му извикам:

— Но, сър, куфарите са прекалено тежки, за да ги отнеса наведнъж всичките.

Този път той ме огледа със студен пронизващ поглед, който не предвещаваше нищо добро и многозначително намести на рамото си гаусовката.

— Количка — изръмжа той накрая и посочи с пръст към противоположния край на затворническия двор.

Покорно тръгнах в указаната посока. Това беше ефективно моторизирана количка-платформа, движеща се на малки колелца. Бързо натоварих на нея целия си багаж и потърсих с поглед своя гид. Той стоеше пред отворената врата, още повече приближил пръста си към спусъка. Електромоторът изви на бесни обороти и аз в галоп се понесох след тази играчка към вратата.

Започна проверката.

Колко е лесно да се каже. Но това беше изявление от типа на: „Хвърлих атомна бомба, и тя гръмна“. Това беше най-детайлната и щателна проверка, през която съм минавал някога, и бях извънредно щастлив, че първи открих тази отверка.

В гладкостенната антисептична стая чакаха десет човека. Шест се заеха с багажа ми, докато в същото време четирима други се захванаха с мен. Първото, което направиха, бе да ме оставят така, както ме е родила майка ми, и да заложат под флуороскоп. След няколко секунди вече се съвещаваха по повод на отпечатъците от пломбите на зъбите ми. Дружно решиха, че една от тях е прекалено голяма и има неправилна форма. Появи се комплект зъболекарски инструменти с много зловещ вид и за миг пломбата беше свалена. Докато зъбът се пълнеше с емайл — не мога да не го призная — изследваха първоначалната пломба със спектроскоп. Не изглеждаха нито мрачни, нито ликуващи, когато металното съдържание се оказа общоприето в зъболекарската практика. Обискът продължаваше.