Отмъщението на стоманения плъх

— Не, просто така мирише, за да излъже военната полиция. Къде?

— Не се шегувай толкова гадно сутрин. Известно ти е, че никога не знаем коя планета ще ударим. Безопасност! Или ти служиш в безопасността?

Той подозрително премига към мен. Ще трябва да внимавам с въпросите си, докато не науча повече. Усмихнах се и си налях една чаша.

— Шегувам се. Самият аз не се чувствам много добре. Тази сутрин се събудих все още лет-майор.

— А сега си лейтенант. Лесно си го постигнал, лесно ще го загубиш.

— Не го достигнах чак толкова лесно.

— Извинявай, образно казано. Винаги съм бил лейтенант, така че не знам как се чувстват другите. Не можеш ли капнеш още малко, съвсем мъничко в тази чаша? Тогава ще мога да се облека и ще отидем в клуба да пийнем истински. Ще бъде ужасно без пиене през всичките тези седмици, докато се върнем.

Още един факт. Клизант се сражаваше, освежавайки се в битките с вода. Исках да знам дали и аз бих могъл? Отпивайки от чашата, открих, че на повърхността изплува мисъл, която ме безпокоеше вече няколко минути.

Истинският Васко Хуля се намира в хотела и скоро ще бъде открит. И нищо няма да мога да направя, защото се намирам в тази изолирана база.

Нещо от изпитото попадна в кривото ми гърло и се закашлях. Остро̀в ме потупа по гърба.

— Според мен това наистина е разтворител — каза той мрачно, когато престанах да кашлям, и започна да се облича.

Когато се доближихме до офицерския клуб, бях много далеч от общителното настроение, за което Остро̀в вероятно винеше скорошното ми разжалване. Какво да правя? Изглежда предстоеше напиване, още не беше станало обед, а за да се измъкна от базата, би било най-добре да дочакам вечерта. И да посрещам проблемите по реда на тяхното възникване. А точно сега се намирах в превъзходно състояние, за да поглъщам спиртни напитки заедно с групата нови приятели и едновременно да събирам информация. Което в края на краищата беше и причината, поради която се намирах тук.

Преди да тръгнем, пъхнах в джоба си флаконче с противоалкохолни хапчета. По една на всеки два часа: те гарантираха масирано изгаряне, но също така неутрализираха и голяма част от алкохола.

Ще пия стабилно и ще слушам, оставайки трезв. Когато минахме през боядисаните в крещящи цветове врати на офицерския клуб, незабелязано измъкнах и глътнах едно хапче.

Всичко беше доста угнетяващо, особено защото изливах питиетата в гърлото си с такава бързина, с какво можех да гълтам, купувайки едно след друго, и без да чувствам вкуса и действието им въобще.

Когато настъпи обяд и жаждата ни се увеличи, в клуба се появиха и други офицери и скоро около мен се тълпяха дузина други пилоти. Всички пиеха яко и казваха малко интересни неща.

— Пийте, пийте — настоявах аз. — Там, където отиваме, няма да ни трябват.

И черпех всички.

Както можете лесно да се досетите, бяха казани много неща за характеристиките на различни кораби и аз записах в картотеката на паметта си всички по-значителни детайли. И много дрънканици за предишните кампании.

— И аз напречно пуснах от 50 000 бомбите, издигнах се нагоре… — и други подобни.

Единственият забележителен момент във всичко това беше с нищо непомрачената история на победите. Знаех, че въоръжените сили на Клизант са добри, но гледайки тези пияници, беше почти невъзможно да повярвам, че наистина са толкова добри. Но явно бяха — безкрайно много истории за победа след победа и за нищо друго, и след известно време аз също започнах да им вярвам.

Тези момчета бяха добри, а космическата им армада — непобедима. Всичко това беше прекалено угнетяващо. Вечерта първоначалните пиячи буквално отпаднаха, макар местата им на масите да се запълниха доста бързо. Когато един от тях се плъзгаше на пода, служителите меко го отнасяха. Съобразих, че се оказах последният от първоначалните, така че никой няма да забележи, ако се отправя към изхода по този, явно традиционен начин.

Дадох на очите си да се затворят, отпуснах се в креслото, надявайки се, че това стига, тъй като не ме привличаше особено много мисълта да се намеря на засипания с парчета от стъкла под.

Необходими бяха няколко минути, за да забележат, че изобщо не функционирам, но в крайна сметка ме забелязаха. Твърди ръце ме подхванаха под мишниците и коленете и ме изнесоха.

Когато стъпките се отдалечиха, отворих очи и разбрах, че се намирам в мрачно помещение с нарове покрай стената. Наблизо се намираше зяпналата на „о“ уста на Остро̀в, хъркащ в пиянски сън. Също както и другите. Никой не забеляза как си сложих ръкавиците, приближих се до вратата, водеща към улицата и пуснах самия себе си навън. Беше почти тъмно, трябваше да напусна лагера и нямах ни най-малка представа как да го направя.