Отмъщението на стоманения плъх

Оръжието му отново гръмна и усетих вибрацията, когато снарядът се удари в кабината, която вероятно беше бронирана. Първи успех. Леко обърнах опашката така, че да се насочи към стрелеца. Това постави бронята между нас и той получи малко реактивна струя в муцуната. Самолетът измърка, потрепера и отново тръгна напред. Видях как скъсаният маркуч за подаване на гориво се вее по вятъра и излива жизнени сокове. Тези идиоти не бяха го махнали. Не знаех къде се намира стрелката за горивото на този наблъскан с датчици панел, пък и не исках да я гледам. Логиката ми говореше, че гравитацията изпомпва кръвта по-бавно, отколкото я вливаха в резервоарите помпите, но логиката нямаше ни най-малко отношение към цялата тази работа. Представих си как реактивните двигатели замират тук, сред полето, докато вражеските сили ме обкръжават. Почувствах как кръвното ми налягане литва нагоре като скоростен асансьор.

Малкият ми делови приятел — сержантът — явно все още работеше с радиото, защото, когато завих към полосата за излитане, видях насреща си няколко камиона, за да я преградят, а на заден план ръмжеше нещо, което поразително много приличаше на бронетранспортьор. Дръпнах регулатора докрай и наведох глава, опитвайки се отново да прочета названията на командния пулт. Това, което търсех, го нямаше там! Затова пък забелязах още един ред копчета и с мъка разчетох надписите им. „Осветление“. Ето го!

Вдигнах глава и видях, че почти се врязвах в първия камион. Войниците се измъкнаха от него и се разбягаха на всички страни.

Краката ми трескаво натискаха педалите, докато напипвах спирачките и със сила завъртях кормилото почти до отказ. Накрая намерих спирачките и натиснах дясната, като направих предизвикващ тръпки завой. На около половин метър обшивката от края на крилото се скъса в радиатора на камиона.

Последва оранжев взрив, когато някой отново стреля по мен, но и понятие нямах къде е попаднал зарядът. След това самолетът зави и аз отново се понесох в обратна посока. Този път вече на пълна скорост.

От двете страни огънчетата на военно-пропусквателния пункт пробляскваха все по-бързо и по-бързо, бях принуден да държа щурвала с една ръка, докато с другата опипвах ремъците на снаряжението. Една част липсваше и вече наближаваше краят на военно-пропусквателния пункт, когато открих, че седя върху нея.

Закачих я на мястото й и хванах щурвала с две ръце, когато изскочих от военно-пропусквателния пункт.

Самолетът не набра скорост за излитане и когато дръпнах щурвала към себе си, не се откъсна от земята.

След това се понесох по трамбованата земя, насочвайки се право към каменната стена, която гледах цяла вечер.

Все по-бързо и по-бързо към сигурна катастрофа.

Глава 9

Трябваше да бъда абсолютно точен. Прекалено рано или прекалено късно щеше да бъде еднакво гибелно, абсолютно равнозначно. Когато стената се изправи пред самолета и вече можех да разгледам сглобките на блоковете, сметнах, че сега е моментът и натиснах копчето за катапултиране.

Бам! Последователността беше прекалено стремителна, за да мога да я проследя. Но системата задейства. Прозрачно перде се спусна пред лицето ми, все още неизключеният фенер избухна заедно с трясъка на изстрела, а седалката ме удари с такава сила, че гръбнакът ми се смали два пъти. Почти като в забавен каданс изплувах нагоре и вън от самолета и една отвратително дълга секунда гледах пред себе си голия камък на стената. А след това прелетях през нея и отпред беше само черното небе.

В най-високата точка на моята дъга зад гърба ми отново се раздаде трясък и вдигайки поглед, видях разгъналият се над мен купол. След този унищожителен полет седалката се удари в земята и се преобърна. Куполът на парашута бавно се спусна и ме зави в меките си гънки.

Задължен съм за голямо мое съжаление да съобщя, че в този момент изобщо нищо не правех. Събитията се развиваха дори по-бързо, отколкото бях планирал. И резултатът беше просто зашеметяващ.

Отворих уста, гълтайки жадно въздух, поклатих глава и накрая намерих в себе си достатъчно здрав смисъл, за да натисна копчето за екстрено освобождение и да отстраня коланите. След това се измъкнах изпод парашута.

Мъж и жена стояха на другата страна на улицата и ме зяпаха. Никой друг не се виждаше. Единствените признаци за активност се носеха, струва ми се, от другата страна на тъмната стена. Пламък осветяваше небето, виеше се дим, чувах гърмежите на взривяващи се боеприпаси. Супер!

— Изпитание на ново снаряжение! — извиках аз на зрителите и обръщайки се, се скрих от погледа им зад ъгъла. В някакъв тъмен вход смъкнах от себе си летателния комбинезон и хвърлих върху него и шлема. Неопознаваем и свободен, закрачих към хотел „Работник“.

— Блестящо измислено! — казах си аз и леко потупах този прекрасен младеж по рамото.