Отмъщението на стоманения плъх

И в този момент най-после до съзнанието ми достигна фактът, че сега съм извън базата и трябва да намеря начин да се върна там до разсъмване, но бързо изхвърлих тази заплашителна мисъл от главата си. На първо място — първостепенното. Трябваше да се отърва от истинския Васко Хуля, преди Безопасността да се натъкне на него. Трябваше да го направя, за да взема ролята му.

Той мърдаше, когато влязох, мятайки се в леглото и въртейки глава. Хипнотичния транс преминаваше и той се бореше със съня. Не че роботът-чистач помагаше, той просто подреждаше и чистеше стаята, като се опитваше също да оправи леглото, въпреки че Васко лежеше на него. Бутнах го с крак по копчето „върни се по-късно“ и поръчах обяд за двама.

За да отвлека подсъзнанието на Васко от тревогите му, му внуших, че е изкарал два дни без храна, и че това е най-хубавият обяд, който е получавал през целия си живот.

Той примляскваше, подсмихваше се и ръмжеше от възторг, докато ядеше, а аз просто ровех в чинията си. В края на краищата блъснах чинията настрани и поръчах силен алкохол с надеждата, че алкохолът ще стимулира или пресова мислите ми за някакъв приемлив план.

Какво да правя с моя спътник, щастливо набиващ в устата си храна? Съществуването му бе постоянна заплаха на моето, в съществуващия ред на нещата имаше място само за един Васко Хуля. Да го убия? Това можеше лесно да се направи.

Да го разчленя във ваната и да изхвърля частите на тялото му заедно с галоните кръв в дъговата пещ, докато не остане само шепа пепел. Изкушението беше голямо, той, разбира се, през краткия си живот е убил достатъчно много хора, за да наречем, това правосъдие… Но недостатъчно много. Хладнокръвното убийство не е в моя стил. Убивал съм по време на самоотбрана, не отричам, но все пак съм запазил преувеличено уважение към живота във всичките му форми. Сега, когато знаем, че от другата страна на небето се намира само големият космос, идеята за задгробния живот окончателно се бе прехвърлила само в историческите романи заедно с останалите причудливи и забравени религиозни вярвания.

След изчезването на рая и ада се сблъскахме с необходимостта да създадем ад и рай направо тук. Е какво пък, с науката, метатехнологията и спомагателните дисциплини изминахме дълъг път, и животът на цивилизованите планети е по-добър от когато и да било в тъмните времена на суеверията. Но с подобрението на живота ясно осъзнавахме, че това е всичко, което имаме. Всеки от нас има само този кратък опит с ярката светлина на знанието в тази безкрайна тъмна нощ на вселенската вечност и трябва да уважаваме съществуването на всички останали. Най-престъпният акт, който можеше да се измисли, бе прекъсването на едно от тези съзнателни съществувания.

Клизантците мислеха по друг начин, затова много се наслаждавах, като им подхвърлях камъчета под колелата, но все едно мислех така. Това означаваше, че не мога да намеря лесен изход, като разложа препилия Васко на съставните му молекули. Ако го направех, нямаше с нищо да бъда по-добър от тях и бих попаднал в старата игра с целите, оправдаващи средствата, и щях да започна да се плъзгам надолу по наклонената плоскост. Въздъхнах, отпих от чашата и чертежът на дъговата пещ изчезна от съзнанието ми.

Е и какво тогава? Мога да свърша с него и по друг начин, като го прикова в пещера с автоматичен храноподавател, ако имах пещера и всичко останало. Отпада. Ако имах време, можех с тежък труд да променя външността му, да му вкарам фалшива памет, което би продължило поне шест месеца, и да го тикна в затвора или трудов отряд, или още нещо такова. С изключение на това, че нямах време за нещо толкова сложно.

Трябваше да свърша до сутринта — или дори по-рано, ако не исках да зарежа цялата работа по създаването и приемането на образа на лъжливия Васко. Те вероятно точно сега се занимават с проверката, така че наистина трябва по-скоро да помисля за начина да попадна обратно в „Глупост“, отколкото да се безпокоя за освинения си спътник.

Забелязах, че коремът му започна да се надува и изключих апетита му. Той се облегна на гърба на стола, въздъхна и се оригна, не без причина. От противоположната стена се чу шум, след това панелът се дръпна настрани и се вмъкна роботът-чистач.

— Мога ли да извърша едно хубаво почистване? — прошепна той със сексапилен контраалт.

Казах му какво може да направи, но той не беше програмиран да изпълнява заповеди от такъв род и само щракаше и бръмчеше, докато не му заповядах да се заеме с работата си. Мрачно го наблюдавах как се суетеше наоколо и оправяше леглото — и в тъмнината изведнъж проблесна първата искра на гениалната идея.

Васко беше останал в „Работник“ целия ден без каквито и да било неприятности. Колко ли време ще мога да го държа тук? Теоретично вечно, ако бъдат внесени достатъчно пари по сметката на стаята. Но не бих могъл да го задържа под хипноза повече от някой и друг ден, ако не подкрепям внушението. Или можеше?

Преди да взема окончателното решение, трябва да намеря центъра за управление на хотела. Тази идея можеше да се окаже правилна.