Отмъщението на стоманения плъх

Всичко, което знаех, бе това, че първо минаха корабите разузнавачи и оставиха радиомаяци. Имах честота и сигнал, който трябваше да уловя, а след като го запиша, да насоча кораба и да се приземя. И знаех, че целта беше космодрумът. Заедно с последната инструкция получих няколко големи и ясни снимки — клизантските шпиони бяха поработили доста усърдно, космодрумите се виждаха и отгоре, и от земята. Голямото здание на космодрума, а до него голямо червено „X“ — мястото, на което трябваше да приземя кораба си колкото може по-близо до този белег. Прекрасно.

— Има сигнал!

Та-та-та звучеше силно и ясно.

— Затегни коланите — ето че пристигнахме — казах аз на Остро̀в и пъхнах инструкциите в компютъра. Той почти моментално зададе орбитата за приземяване и включи главните реактивни двигатели. — Предупреди полковника, а след това му дай съобщението за разстоянието и височината, докато подготвям кораба.

Падахме към терминатора, летейки вече на зазоряване. Компютърът се вкопчи за маяка и ни спускаше по плавна, внимателна дъга. Когато минахме през облачното покритие и земята започна да се вижда далеч долу, забелязах първите признаци на съпротива. Около нас възникваха черни облаци от взривове.

— Те стрелят в нас? — ахна потресеният Остро̀в.

— Нали това е война със стрелба? — гадаех какъв ветеран е той, щом му прилошава от редкия зенитен огън. В същото време застопорих управлението и включих главните реактивни двигатели. Падахме свободно и следващите взривове се появиха по-високо, и зад нас, тъй като компютърът на оръдията беше изключен от играта при падането ни.

Видях космодрума далеч долу и пуснах страничните двигатели, за да се придвижим в това направление. Но все още падахме. Показанията на радарния ни алтиметър подхранваха компютъра, който продължаваше да предупреждава за близостта на земята. Бързо му зададох програма да задържа спирането колкото може повече, за да ни остави на земята при 10 G. Това означаваше, че ще падаме с максимална скорост и за минимално време, което намаляваше възможностите за попадения в кораба. И исках полковникът да си получи своите 10 G, за които ни предупреди.

Реактивните двигатели се включиха на височина не повече от върховете на дърветата, като ни залепи за креслата. Усмихнах се, което е доста трудно да се направи, мислейки за израза на лицето на полковника в дадения момент.

Наблюдавайки екрана, усилих страничното преместване. След това цялата тежест на управлението на кораба легна върху широките рамене на компютъра, който се справяше просто и прекрасно, изключвайки двигателите точно когато заскърцаха амортизаторите на опорите. Щом замряха двигателите, ударих копчето за десант и корабът потрепера от изхвърлените трапове.

— С това работата ни свършва — казах аз, разкопчавайки коланите и протягайки се.

Остро̀в се присъедини към мен до илюминатора и започнахме да следим как войниците прелитаха по трапа и тичаха в укритието. Те изглежда не понасяха никакви загуби, което беше много удивително. Наблизо имаше няколко бомбени кратера и купчини камъни, докато в същото време изтребителите все още ревяха на ниска височина, като ни прикриваха. Но изглеждаше невъзможно съпротивата да бъде сломена толкова бързо.

Това можеше да бъде отговорът, обясняващ успехите на клизантските нашествия: умей да избираш планети, узрели за нападение. Направих няколко бележки, за да не забравя да разуча този въпрос. Далеч зад войниците на командна кола пътуваше полковника. Надявах се, че червата му са все още свити от приземяването.

— А сега трябва да намерим нещо за пиене — заяви Остро̀в, мляскайки с уста.

— Аз ще отида — бързо казах, като взех от пирамидата личното си оръжие и го закачих на колана си. — Ти ще останеш при радиото и ще пазиш кораба.

— Точно това винаги казват първите пилоти — оплака се той, така че разбрах, че съм дал правилна заповед.

— Привилегия на званието. Някога ти също ще се възползваш от нея. Ще бъда бърз.

— Барът на космодрума е именно там, където е обикновено. Там най-лесно ще намериш пиене — викна той след мен.

— Не учи щуката да плава — изсумтях аз, тъй като отдавна вече бях изчислил това.

Всички вътрешни врати се бяха отворили автоматично, когато се приземихме. Спуснах се по стълбата на освободилата се странична палуба и с ритници си прокарах път през изхвърлените контейнери от дажби към най-близкия трап. Вятърът носеше миризма на изгоряло заедно с прах и барут. Докарахме на друга планета прелестите на клизантската цивилизация.