Отприщен гроб

– Знаех, че си Възприемчива още първия път, като те видях в храма на Рупърт Корт. „Възприемчивите са най-отдадените от всички на света.“ Това е от „Идзин“. Чела ли си я?

– Не – отговори Робин.

– Някои жени – Възприемчивите са жени, Креативните са мъже – по природа са склонни да се отдадат на един мъж. Такива жени могат да са много ценни църковни членове, но за да се превърнат в чист дух, трябва да се отърват от своята привързаност към материалния статут и всякаква идея за притежание. Не е неприемливо да се предпочита само един мъж, стига жената да не се опитва да го ограничава и контролира. Така че за теб има път напред, но трябва да си наясно и да управляваш внимателно тази си тенденция.

– Да ще го направя – отговори Робин, като се опитваше да звучи благодарна за разяснението му.

Друга група църковни членове слязоха по стълбите, готови за лекцията си, и на Робин бе позволено да си тръгне, но докато се обръщаше към изхода, тя видя как бръчката между веждите на Тайо се вдълба повече. Боеше се, че съгласието ѝ е било недостатъчно ентусиазирано, или по-лошо, че е трябвало да реагира физически на милувката му.

Другите, както тя бързо осъзна, бяха започнали вече да демонстрират своята готовност да се издигнат над материалното и да прегърнат духовното. На няколко пъти през следващите дни Робин забеляза млади жени, включително Вивиън с щръкналата коса, да изчезват от дейности, предвидени по график, и после да се появяват откъм Стаите за уединение, понякога в компанията на мъж. Беше сигурна, че е само въпрос на време и върху нея да бъде упражнен натиск.

Следващата дестабилизираща случка дойде по вина на самата Робин: отиде при пластмасовия камък една вечер по-рано – поне тя си мислеше, че е подранила с една вечер, но нямаше начин да знае колко камъчета в повече е прибрала, като е забравила, че вече е взела едно по-рано през деня. Като нищо би могла да се е озовала там и четиресет и осем часа по-рано. Преживя жестоко разочарование, като не завари писмо от Страйк и шоколад. Някой от агенцията сигурно вече бе прибрал разочароващо лишеното ѝ от новини писмо, но тя не смееше да предприеме още един нощен преход, преди да стане абсолютно необходимо заради онова, което се случи на сутринта след преждевременното ѝ посещение.

Тя безмълвно ликуваше при новината, че групата ѝ за пръв път ще иде в Норич да събира пари за многото благотворителни мероприятия на УХЦ. Това щеше да ѝ даде възможност да провери датата на вестник и да рестартира събирането на камъчета от точния ден. Само че малко след закуската Робин бе повикана встрани от жена със строго лице, която никога не ѝ бе говорила преди.

– Мадзу иска да останеш във фермата днес – каза тя. – Ще идеш в зеленчуковата градина да помагаш на работещите там.

– О – промълви Робин, като гледаше как Бека Пърбрайт отвежда останалите от групата ѝ. Някои от тях се обърнаха да я изгледат с любопитство. – Ъъ… добре. Сега ли трябва да отида?

– Да – отсече жената и се отдалечи.

Робин вече бе пребивавала достатъчно дълго в Чапман Фарм, за да разпознава неуловимите знаци, че някой е изпаднал в немилост. Все още имаше няколко души, седящи на масата за закуска недалеч от нея, и когато тя погледна към тях, те бързо отклониха очи. Робин се изправи притеснена и отнесе празната си купичка за овесена каша и чашата си до количката край стената.

Когато излезе от трапезарията и тръгна към голямата зеленчукова градина, на която не бе работила никога преди, Робин се почуди с тревога какво ли бе сторила, та да бъде изключена от групата на новоприетите членове с по-висок статут. Дали бе заради недостатъчно горещия ѝ отклик на идеята за духовно единение? Дали Тайо бе останал недоволен от реакцията ѝ при разговора им и я бе докладвал на майка си? Или пък някоя от жените в спалното ѝ помещение бе съобщила, че се измъква нощем?

Завари няколко възрастни да садят моркови в леха, включително Ван, сега в много напреднала бременност. Там бяха и няколко деца на предучилищна възраст в мъничките си алени анцузи. Сред тях беше Цин, лесно разпознаваема заради щръкналата си като пух на глухарче коса. Едва когато мъжът най-близо до Цин се изправи в пълен ръст, Робин разпозна Уил Еденсор.

– Поръчаха ми да дойда да помагам – каза Робин.

– О, ясно – промърмори Уил. – Ами ето ги тук семената…

Той ѝ показа какво да прави и продължи работата си със засяването.

Робин се почуди дали мълчанието на останалите възрастни не се дължи на нейното присъствие. Никой от тях не говореше, освен да каже нещо на децата, които повече се пречкаха, отколкото помагаха, като събираха семената на купчинки и заравяха пръстчета в пръстта, вместо да засяват нещо.

– Цин, ела тук – повика я Уил. – Помагай ми да засявам.

Детето запристъпва с мъка по калната земя.