Отприщен гроб

Едва когато Робин приближи къщата на Прудънс, регистрира в далечно ъгълче на съзнанието си, че е зърнала син форд фокус в огледалото за обратно виждане и по-рано през време на пътуването им. Тя зави по улицата на Прудънс, а синята кола най-невинно си продължи напред. Загрижена за предстоящата среща между Уил и Флора, тя мигом забрави форда.

– Прудънс ще ти хареса – заговори тя насърчително на Уил, който почти не бе проговарял в колата. – Много е мила.

Уил погледна към голямата едуардианска къща, застанал с приведени рамене, скръстени ръце и крайна неприязън, изписана на лицето му.

– Здравейте – каза Прудънс, като отвори външната врата, дискретно елегантна с бежови панталони и блуза. – О…

Лицето ѝ помръкна, като видя Страйк.

– Проблем ли има? – попита той, като се зачуди дали е очаквала да ѝ се обади и извини след последния им разгорещен разговор. Но тъй като се смяташе за съвършено невинен по въпроса за идентифицирането на Флора, изобщо не му бе минала през главата подобна мисъл.

– Предположих, че ще е само Робин – каза Прудънс и се дръпна настрани да ги пропусне вътре. – Флора не очаква друг мъж.

– О, ясно – каза Страйк. – Ами тогава да изчакам в колата?

– Не ставай глупав – изрече Прудънс с лека неловкост. – Можеш да седнеш в дневната.

– Благодаря – отвърна Страйк.

Улови погледа на Робин, после, без да каже нищо повече, влезе през вратата вдясно. Прудънс отвори друга врата отляво.

Също като дневната, и кабинетът за консултации беше с изискан интериор в неутрални цветове. Няколко декоративни предмета, включително свещници от нефрит и китайска топка пъзел, бяха подредени по лавици край стената. Имаше тапицирано в кремаво канапе, саксия с палма в ъгъла и старинен килим на пода.

На нисък черен стол с метална рамка седеше много пълна жена на около трийсет години. Беше облечена в черни торбести дрехи. Робин забеляза тънките светли белези от самонараняване по шията ѝ и как тя подръпваше маншетите на ръкавите си, за да прикрие ръцете си. Къдравата ѝ коса бе сресана така, че да скрива възможно най-много лицето ѝ, а под нея надничаха големи и красиви кафяви очи.

– Заповядай, седни, Уил – покани го Прудънс. – Където ти харесва.

След миг колебание той избра стол. Робин седна на канапето.

– И тъй, запознайте се: Флора, Уил – каза усмихната Прудънс и също седна.

– Здравей – обади се Флора.

– Здравей – промърмори и Уил.

Когато никой от двамата не прояви инициатива да заговори другия, Прудънс каза:

– От Флора знам, че е била в УХЦ пет години, а ти, Уил, си бил там май че…

– Четири години.

Погледът на Уил се стрелкаше из стаята и се спираше на някои предмети.

– Откога си навън? – внезапно отправи той въпрос към Флора.

– Ъъ… от единайсет години – каза Флора и погледна Уил изпод бретона си.

Уил се изправи толкова рязко, че Флора ахна. Той я посочи с пръст и изръмжа към Робин.

– Това е капан. Тя още работи за тях.

– Не е вярно! – викна възмутена Флора.

– И тя е в заговора! – каза Уил, като този път посочи Прудънс. – Това място… Той премести очи от китайската топка пъзел към старинния килим… същото е като кабинета на Джоу!

– Уил… – Робин също се беше изправила. – Защо бих влязла под прикритие в Чапман Фарм да те измъкна само за да те отведа отново право при тях?

– Заблудили са те! Или пък всичко това е тест и ти също си агент на Църквата!

– Ти намери пластмасовия камък – спокойно заговори Робин. – Видя фенерчето и следите от моите бележки. Ако бях агент на Църквата, защо бих писала на хора навън? И откъде бих могла да знам, че изобщо ще намериш камъка?

– Искам да си ида у Пат – изрече отчаяно Уил. – Искам да се прибера.

Беше почти до вратата, когато Робин каза:

– Уил, майка ти не е жива, знаеш това, нали?

Уил се обърна с гневен поглед към нея, кльощавите му гърди се издигаха и спускаха. Робин нямаше избор, освен да прибегне към мръсни тактики, но при все това сърцето ѝ се свиваше от мъка.

– И ти го откри в интернет, нали така? Нали така?

Уил кимна.

– Знаеш колко много рискувах в Чапман Фарм да ти го кажа. Чул си какво говорят за мен, след като избягах, сам откри истинското ми име и ме издири там, където би трябвало да се намирам, в офиса ни. Аз не те лъжа. Флора е била член на Църквата, но я е напуснала. Моля те, седни и поговори с нея. После ще те върна обратно у Пат.

След почти цяла минута размисъл Уил неохотно се върна на стола си.

– Знам как се чувстваш, Уил – неочаквано се обади Флора с плах глас. – Честна дума, разбирам те.

– А ти защо си още жива? – брутално я запита Уил.

– И аз самата се чудя понякога – отвърна Флора с треперлив смях.

Робин започваше да се опасява, че тази среща повече ще навреди и на двете страни, отколкото ще им помогне. Погледна към Прудънс за помощ и тя зададе въпрос.

– Чудиш се защо Удавената пророчица не е дошла за Флора, така ли, Уил?

– Да, разбира се – отвърна Уил, като отказа да погледне към Прудънс, чийто грях да държи свещници във вид на шишета и старинен килим бе твърде тежък, та да го пренебрегне.