Отвъд

Сега трябваше да види човек лицето на Халеф. От изумление то стана кажи-речи два пъти по-дълго.

— Ти знаеш… знаеш… знаеш… — запелтечи той.

— Да, знам! — усмихна се персиецът.

— Познаваше ли го вече?

— Не.

— Виждал си го?

— Не, не съм го виждал. Но съм слушал за него.

— Но как можеш да знаеш, че той е тъкмо този ефенди?

— Преди малко ми бе казано!

— От кого?

— От теб!

— От…?

Това „мен“ заседна в устата на хаджията. Той погледна Кхутаб ага с ококорени очи и продължи после гневно:

— Слушай, забранявам ти да си правиш майтап с мене! Ако се каниш да кроиш кюляф на шейха на хаддедихните от голямото племе шаммар, веднага ще разбереш какво може да постигне езикът на неучтивостта Ще ти стоваря върху главата всички грубости на всемира. Ако поискаш да се дърлиш с мен, всичките ти светилища няма да ми вдъхнат почит, защото истината е по-свята от целия твой Мешхед Али. А и ти току-що каза една неистина. Признай си!

— Мога само да призная, че съм казал истината. Не спомена ли преди малко ханджара в пояса на ефендито?

— Да, сторих го.

— Каза ли, че е подарък от мирза Джафар?

— Да.

— Е, с това издаде, че ефендито се казва не Акил Шатир, а Кара бен Немзи.

— Как тъй?

— Защото аз знам от Джафар, че е подарил този ханджар на приятеля си Кара бен Немзи.

Сега Халеф отново удължи физиономия.

— Това е вярно! Аллах, какви ли не непредпазливи хора има! Ние искахме да отидем с ефендито в Мека и понеже той като християнин няма право да пристъпи в Свещения град, аз направих от него мохамедански учен и му дадох име, чиято дължина стига от Багдад до Стамбул. И сега, когато съм си дал всичкия този труд, трябва да науча, че напрягането на цялата широта на моя разсъдък е било напусто, защото мирза Джафар е имал непредпазливостта да ти разправи историята на ханджара.

Тук Ханнех повече не можа да се сдържи. Наведе се през ръба на тахтиревана и му викна ядосано:

— Хаджи Халеф, ти самият си непредпазливецът!

— По кой начин?

— Мирза Джафар е имал добри намерения, а и не е могъл да знае, че баш насир ще ни срещне по време, когато нашият ефенди има причина да носи друго име. Но ти знаеше, че истинското име на ефендито трябва да остане премълчано. Чу също че баш насир познава мирзата и въпреки това се разприказва за ханджара! Не можа ли да помислиш, че двамата са говорили за този дар.

— Тъй ли? Можел съм да си го помисля? — попита той, позагубил самоувереността си.

— Можеше и трябваше! Защо говориш винаги, когато ефендито иска да приказва? Един прочут шейх на голямо племе трябва да бъде мълчалив!

Тогава той наклони тяло назад, събра ръце и каза:

— Имаш право, о, Ханнех, най-разсъдливата от всички разсъдливи на женската шатра. Аз съм прочут и ще мълча. Ти и този път ми говори от душа.

После засрамен изслуша с най-голямо душевно спокойствие утехата, която персиецът му даде:

— Не се безпокой за сигурността на този ефенди, о, шейх на хаддедихните! Никой от нас няма да издаде истинското му име, обещавам ти го в името на Аллах, Пророка и синовете на халиф Али. Аз съм щастлив от така неочакваното запознанство с Кара бен Немзи. И точно защото е той, приех думите му с такава вяра. Щом той казва, че е видял крадците, аз съм убеден, че това наистина е така.

— Така е — потвърдих аз.

— Ти си видял хора — продължи той. — Но откъде знаеш, че са тези, за които говоря?

— Ти на няколко пъти даде указанието за четири дена. Свързано с някои други обстоятелства, то бе за мен достатъчно да сметна хората, които имам предвид, за търсените.

Тук трябва да отбележа, че Ел Мюнеджи и сега се намираше в своето съноподобно състояние и не усети нито спирането на камилите, нито долови нещо от нашия разговор. Бяхме спуснали пред лицето му покривалото, за да не го напича слънцето. Така че не можеше да бъде разпознат.

— Значи считаш всяка заблуда за невъзможна? — попита персиецът.

— Защо невъзможна? Никое човешко мнение не е непогрешимо, но мисля, че в този случай не се заблуждавам. Нека попитам. За шестима мъже ли става въпрос?

— Да.

— Сред тях е имало един старец със странно поведение?

— Да. Той беше обсебен от джин. За него мисля, че нищо не знае за кражбата.

— После един възрастен мъж със сина си?

— Да.

— И трима мъже на средна възраст?

— Това също отговаря.

— Казаха ли тези хора, че са от Мека? — продължих да питам.

— Да. Бащата дойде при мен като пратеник на великия шериф.

— Не е ли много дръзка идеята, един такъв пратеник да бъде обвинен в кражба?

— Да, човек едва ли може да го проумее. Само затова минаха цели четири дни, преди да повярваме на доказателствата. Тогава се струпаха толкова много, че повече не можехме да се съмняваме.

— Не е ли възможно все пак да се намирате в заблуда? Задавам този въпрос и заради себе си, защото ще ти призная, че заподозрените са важни също и за мен и може би ще станат още по-важни отколкото сега. Имам си своите причини да искам тези сведения.