Отвъд

Също такова добро впечатление ми направи и ездачът, но не, естествено, заради богатото облекло и въоръжение, защото такива външни белези никога не ми вдъхват уважение. Той седеше на седлото изправено и гордо като крал, който е свикнал да заповядва и да среща подчинение. И тази гордост беше естествена, идваше отвътре. Лицето му, обрамчено от тъмна, добре поддържана брада, носеше характерните признаци на духовна дейност, а очите имаха дружелюбен поглед, който издаваше, че огънят на енергията или гнева също не му е чужд. Всичко в този мъж създаваше впечатление за истинска знатност.

— Ес селям алейкум! — поздрави той учтиво с персийски отглас, като плъзна изпитателно поглед по нас и го прикова после с възхитен израз върху нашите коне.

— Ве ’алейкум ес селям! — отговорих аз също така вежливо и на същото персийско наречие.

Халеф беше вече отворил уста да заговори. Но аз го изпреварих, защото неговият прибързан маниер пред такъв мъж нямаше да се приеме добре. При моя отговор по чертите на непознатия премина приятелска усмивка и той попита:

— Ти говориш персийски, персиец ли си?

— Не, но дълго време съм бил в тази страна, обикнах я и имам там верни приятели.

— Мухеббет-и-ту кем не шевед! (Нека приятелството ти не отслабва!) Аз съм Кхутуб ага, баш насир77 на светилището на Мешхед Али. Аллах да благослови и закриля това място!

Дори и да не ме гледаше сега така въпросително, учтивостта ме задължаваше и аз да му назова името си. И аз го сторих:

— Аз се казвам хаджи Акил Шатир ефенди и съм дошъл от делечната страна Магхриб, за да видя царството на Изтока и се запозная с техните жители.

Но това за моя Халеф беше твърде скромно изразяване. Още не бях изрекъл последната дума и той вече вметна ревностно:

— Само че това е само началото на неговото име. Славното продължение и великолепния край той за съжаление премълча от погрешно смирение. Чуй неговото пълно име, макар че то би могло да бъде направено и по-дълго: хаджи Акил Шатир ел Меджарриб бен хаджи Алим Шаджи ел Гхани ибн хаджи Даим Машхур ел Азим бен хаджи Таки абу Фадл ел Мукаррам ефенди. Неговото място на рождение е голямата Вади Драа, от която излизат само прочути мъже, а в главата му са натъпкани страниците, редовете и параграфите на всички науки. Аллах да съхрани достойнствата на неговия дух!

Кхутуб ага изчака търпеливо, додето този дълъг ремък бе развит, и после се осведоми:

— А ти? Кой си ти и кои са другите?

— Аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар. Тези мъже са неколцина мои воини, които отиват заедно с нас на поклонение в Мека.

Малко подигравателната усмивка на персиеца при изреждането на моите имена сега изгуби израза си.

— Слушал съм за хаддедихните — рече той. — Те са почтени и спокойни хора, които обичат мира и честността. Имат един приятел от Запада. Казва се Кара бен Немзи ефенди и е бил техен учител във всички полезни умения на войната и мира.

— Това е вярно. От кого си го научил?

— От един мъж, който сподели, че и ти го познаваш, ако действително си хаджи Халеф.

— Аз съм. Как се казва този мъж?

— Мирза Джафар, моят най-добър приятел.

Мирза Джафар — той беше с мен при последното ми пътешествие с Халеф през Персия. Персиецът го нарече мирза Джафар, не Джафар мирза, следователно не му даде титлата принц, а обикновена. Това предпазливо поведение удостоверяваше, че той знае за Джафар повече, отколкото тук можеше да каже. Бях изненадан. Кхутуб ага нарече Джафар свой най-добър приятел, но особеното положение на принца все пак ни повеляваше да бъдем внимателни. Най-добре беше да не задълбочаваше повече това познанство, но, за съжаление, на милия Халеф не бе възможно да прояви в случай като този желаната сдържаност. Аз поисках да се заема с продължението на разговора и му дадох знак да мълчи. Но в своето усърдие той не ме видя и непосредствено след споменаването на името възкликна радостно:

— Мирза Джафар! Нашият персийски приятел! Ти също го познаваш? И както и ние го наричаш свой приятел? Погледни там, виж затъкнатия в пояса на моя ефенди ханджар78! Това оръжие е подарък от мирза Джафар и притежава за него и за нас голяма стойност.

Каква непредпазливост! С тези думи Халеф издаде, че не бях мъжът, за когото преди малко се бях представил. Кхутуб ага плъзна бавно поглед по нас. Нито една черта от лицето му не ми подсказа, че е проникнал в нашата тайна, но от този момент той започнала разговаря изключително с мен.

— Позволи да те питам за пътя, по който сте яздили дотук! Причината, да изразя тази молба, ще ти съобщя после.

— Идваме от Горна Джезирех — отговорих аз — и прехвърлихме Ефрат южно от Хит.

— Минахте ли край езерото Неджеф?

— Не.

— Значи не сте вървели по керванския път, който води от Хиле и Мешхед Али към Мека.

— Не. Той винаги оставаше вляво от нашата пътека.

— Колко жалко! Ако бяхте яздили по този път, вероятно щяхте да можете да ни дадете сведения за един малък керван, който търсим.

— Търсите? Вие търсите? Странно?

— Странно? Защо наричаш така нашата работа?