Отвъд стената на съня

В околностите на Дънуич, в голяма и частично обитавана фермерска къща, издигаща се до самия склон на близкия хълм, на девет километра от градчето и на около три от най-близкия съсед, в неделя — и по-точно на втори февруари 1913 година — в пет часа сутринта се родил Уилбър Уейтли. Датата се запомнила, понеже било Сретение Господне (празник, който жителите на Дънуич отбелязвали под друго название), а също и защото през цялата тази нощ всички кучета от селото лаели безспир и от хълмовете се дочували странни шумове. От по-малко значение било обстоятелството, че майката принадлежала към рода Уейтли — непривлекателна на външен вид, уродлива албиноска на трийсет и пет години, живееща с престарелия си умопобъркан баща, за когото кореняците мълвели отвратителни истории по повод заниманията му с магьосничество на млади години. Законен съпруг Лавиния Уейтли нямала, ала съвсем в духа на местните традиции не направила никакъв опит да се отрече от детето, предоставяйки на съседите си възможността да я одумват колкото си искат (което те и правели). Нещо повече — тя даже се гордеела със смуглото, приличащо на козел момче, чиято външност не носела и най-бегла прилика с нейното болнаво лице на албинос с червени очи, и неведнъж мнозина чували как тя си мърмори под нос странни пророчества за необикновените способности и страховитото бъдеще на своя син.

Такива пророчества не бяха нещо необичайно за Лавиния. Все пак тя бе самотно създание, което се отличаваше с доста странности — по време на буря често бродеше из хълмовете и дори се опитваше да чете огромните, проядени от червеи и разпадащи се на части книги, събирани в продължение на двеста години от фамилията Уейтли и сега наследени от баща ѝ. Лавиния нямаше и един прекаран ден в училище, ала главата ѝ бе претъпкана с откъси от древните сказания, които старият Уейтли ѝ разказваше. Усамотеният фермерски дом открай време вдъхваше страх у хората заради предполагаемата склонност на баща ѝ към черната магия и необяснимата внезапна смърт на госпожа Уейтли по времето, когато Лавиния бе на дванайсет години, изобщо не спомагаше да направи мястото по-приветливо. Израснала в самота сред студената атмосфера на бащиния дом, девойката често се отдаваше по цели дни на своите фантазии, измисляйки си необичайни занимания; поради ниските стандарти за чистота и ред домашните задължения почти не ѝ отнемаха от времето.

В нощта, когато Уилбър се появи на бял свят, от къщата проехтяха ужасни писъци, заглушаващи дори пронизителния кучешки лай и необяснимите звуци, идващи от хълмовете. Нито лекар, нито акушерка присъстваха на това раждане, а цяла седмица след това съседите не знаеха нищо за новороденото. Едва когато старият Уейтли пристигна със снегоходките си в Дънуич и започна да бръщолеви някакви несвързани врели-некипели на сбирщината безделници, събрали се в магазина на Озбърн, кореняците узнаха за събитието. В поведението и замъгленото съзнание на престарелия Уейтли сякаш се бе появил допълнителен елемент на тайнственост, който го превръщаше от обект в субект на страх, макар че той изобщо не беше от онези, които позволяват на семейните обстоятелства да стоварят безпокойството си връз плещите им. При това в държанието му личеше нескрита гордост, по-късно забелязана и при дъщеря му, а онова, което заявил по повод неизвестния баща на внука си, се запечатало в паметта на слушателите му за дълги години напред.

— Хич не ме е грижа за туй, дет’ си го мислят людете — ако синчето на Лавиния прилича на отеца си, не мож’ да изглежда тъй, както очаквате… Всички люде не са таквиз, каквит’ живеят тука… Лавиния много е чела и таквиз работи знае, каквито вий не сте и сънували… Аз мисля, че мъжът ѝ не е по-лош от който и да е мъж от отсамната страна на Ейлсбъри… ако не и по-добър… Само ако знаехте туй, дет’ го знам за тукашните хълмове, и вий нямаше да искате да се венчавате в черква… Чуйте ме що ще ви издумам — ще дойде ден и всички вий, люде, ще чуете как синчето на Лавиния ще прогласи името на отеца си от върха на Стражевия хълм!