Отвъд стената на съня

През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ проговори, и то на впечатляващата възраст от единайсет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният диалект, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, тъй характерно за малките деца. Момченцето не бе особено разговорливо, ала когато все пак му се случваше да каже нещо, в говора му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не толкова към това, което младенецът изричаше, и даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на звуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — най-вече със своята зрялост. Макар и да бе наследил неволевата брадичка от майка си и дядо си, неговият прав и добре оформен нос, в съчетание с израза на големите, тъмни латиноамерикански очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше интелектът на Уилбър, не можеше да компенсира присъщата му уродливост; имаше нещо козеподобно и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо му и майка му, и едва щом станеше дума за него, кореняците мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли… Както и онзи случай, в който хълмовете потреперили, когато старецът възвестил скверното име Йог-Сотхот от центъра на един от каменните пръстени, разтворил един от старинните фолианти пред себе си. Кучетата също ненавиждаха малкия Уилбър и той трябваше редовно да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.

III.

Междувременно старият Уейтли продължаваше да купува добитък, ала стадото му така и не увеличаваше броя си. Той си набави дървен материал и започна да възстановява порутените части на къщата — голяма постройка с островръх покрив, чиято задна част почти напълно се скриваше от скалистите склонове на хълма. По всяка вероятност у престарелия мъж все още бяха останали немалко сили, позволяващи му да се нагърби с подобен тежък труд, и макар че от време на време си мърмореше нещо под нос, като цяло дърводелските работи му оказаха изненадващо положително влияние. Всъщност всичко започна още с раждането на Уилбър, когато една от бараките с инструменти неочаквано бе приведена в ред и снабдена със солиден нов катинар. Сега, докато се занимаваше с ремонта на пустеещия втори етаж на къщата, старецът се доказа като не по-малко усърден майстор. За съжаление, и този път манията му се прояви — незнайно защо, той реши да закове с дъски всички прозорци във възстановената част — но пък според мнозина от тукашните подобно възстановяване само по себе си бе признак на безумие. По-изненадващо беше решението му да обзаведе още една стая на долния етаж за внука си. Неколцина съседи успяха да зърнат новото помещение, обаче никой не бе допуснат до втория етаж. Стаята за внука му бе мебелирана със солидни лавици, извисяващи се до самия таван; върху тях Уейтли постепенно започна да нарежда в строга подредба всички ронещи се старинни томове и откъси от древни манускрипти, които преди се валяха в прах и безпорядък по ъглите.

— Доста работи научих от тях… — казваше той, докато се опитваше да скрепи разпокъсаните страници с помощта на лепило, саморъчно приготвено на ръждивата кухненска плоча. — А синчето на щерка ми ще научи още повече. Момчето ще мож’ да ги използва още по-добре, щот’ ще има нужните за туй знания.