Отвъд стената на съня

През 1917 година започна Световната война и скуайър Сойър Уейтли, председател на местната наборна комисия, предприе немалко усилия за набирането на млади мъже от Дънуич, годни за изпращане в лагер за военна подготовка. Угрижени от проявите на присъщото за целия регион израждане, властите изпратиха група офицери и медицински експерти за изясняване на въпроса; редовните читатели на вестници от Нова Англия навярно ясно си спомнят резултатите от проверката. Публикациите привлякоха вниманието на репортерите към семейство Уейтли, в резултат на което „Бостън Глоуб“ и „Аркхам Адвъртайзър“ напечатаха цветисти материали за необикновено бързото развитие на Уилбър, черната магия на стария Уейтли, лавиците с необикновени книги, обкования с дъски втори етаж на старата фермерска къща, тайнствената загадъчност на цялата местност и звуците, ехтящи от хълмовете. По това време Уилбър беше на четири години и половина, а изглеждаше на петнайсет. Над горната му устна и по страните му вече бе избил тъмнокафяв мъх, а гласът му бе започнал да мутира.

Ърл Сойър заведе репортерите и фотографите в дома на Уейтли и насочи вниманието им към странната миризма, която сякаш се стичаше от запечатания втори етаж. Това било, както заяви той пред журналистите, съвсем същото зловоние като онова, което доловил в бараката с инструментите, предадена на разрухата след приключването на ремонтните дейности по къщата; миризмата била сходна и с вонята, която усещал, когато се намирал в близост до каменните пръстени по хребетите. Когато статиите излязоха във вестниците, жителите на Дънуич ги прочетоха и хубаво се посмяха над очевидните грешки и нелепости, допуснати от авторите им. Освен това недоумяваха защо журналистите придават такова значение на факта, че старият Уейтли винаги плащаше със старинни златни монети за добитъка, който купуваше. Семейство Уейтли бяха приели репортерите със зле прикрито раздразнение, категорично отказвайки да дадат интервю в стремежа си да избегнат каквато и да е публичност.

IV.

В продължение на цяло десетилетие житиеписът на семейство Уейтли се вписваше напълно в обичайното русло на живота в тази нездрава общност, привикнала към странностите им и ожесточаваща се единствено към оргиастичните им изстъпления в навечерието на май и Вси светни. На два пъти в годината те запалваха огньове на билото на Стражевия хълм и тогава тътенът, идващ от възвишенията, неимоверно се усилваше; през другите сезони обаче се отдаваха на своите странни и зловещи занимания в усамотения си фермерски дом. С течение на времето редките посетители започнаха да дочуват звуци от затворения втори етаж дори тогава, когато всички членове на семейство Уейтли се намираха на приземния етаж, и взеха да се чудят как умират принесените в жертва крави или теленца — бързо и безболезнено или пък бавно и мъчително? Плъзнаха слухове за евентуална жалба до Дружеството за защита на животните, ала от това нищо не излезе, понеже жителите на Дънуич нямаха никакво желание да привличат върху себе си вниманието на външния свят.

През 1923 година, когато Уилбър навърши десет, а разумът, гласът, фигурата и брадатото му лице бяха като на зрял мъж, в старата къща започна втората велика епопея на дърводелските работи. Този път всички те се провеждаха на горния етаж на постройката и по разхвърляния дървен материал съседите стигнаха до извода, че младежът и неговият дядо са разрушили всички прегради между стаите и даже са премахнали пода на таванското помещение, в резултат на което се образувало обширно пространство между приземния етаж и островърхия покрив. В края на краищата те срутиха и стария порутен комин, като вместо него монтираха страничен кюнец към ръждивата печка, излизащ директно през прозореца.

През пролетта, последвала тези събития, старият Уейтли обърна внимание на увеличаващия се брой на козодоите, идващи от долината, за да му попеят под прозореца посред нощ. Той бе склонен да разглежда това обстоятелство като важен знак и разправяше на безделниците в магазина на Озбърн, че — както по всичко личи — изглежда, му е дошло времето.

— Те си свирукат почти в тон с мойто дишане… — говореше той. — Мисля, че май са готови да уловят душата ми. Знаят, че краят ми е близко, и не щат да го изтърват. Вий, люде, ще разберете, след кат’ умра, дали са ме хванали, или не. Ако са сколасали, ще пеят и ще се кискат до вечерта. А ако не са, ще мируват и ще кротуват. Май не всички души, дет’ се мъчат да уловят, им се дават лесно.