Отвъд стената на съня

По време на Празника на урожая през 1914-а доктор Хоутън от Ейлсбъри бе извикан по спешност от Уилбър Уейтли, който пристигна посред нощ в магазина на Озбърн в Дънуич, препускайки на единствения си жив кон, за да му телефонира. Лекарят завари стареца в плачевно състояние — сърдечната му дейност и затрудненото му дишане недвусмислено показваха, че краят му наистина е близо. Уродливата дъщеря албинос и брадатият внук стояха досами кревата, а в същото време от пространството над главата им се разнасяха необичайни, обезпокоителни звуци, напомнящи за ритмичното плискано на прибоя по време на силна буря. Лекарят обаче по-скоро се притесняваше от побеснелите птици зад прозорците; като че ли цял легион козодои крещяха дяволските си послания в унисон с тежкото дишане на умиращия човек. Всичко това бе толкова зловещо и противоестествено, че доктор Хоутън си пожела изобщо да не беше идвал на подобно прокълнато място.

Около един часа след полунощ старият Уейтли дойде в съзнание, потисна за малко хриптящото си дишане и рече, обръщайки се към внука си:

— Повече място, Уили, повече място… Скоро… Ти растеш, а то расте дваж по-бързо от тебе… Скоро вече ще мож’ да ти служи, синко. Отвори дверите за Йог-Сотхот с онуй дългото песнопение, дет’ го пише на страница 751 от пълното издание, а след туй пални с клечка затвора… Огън от земята не мож’ му стори нищичко…

Старецът очевидно не бе на себе си. След паузата, по време на която козодоите отново синхронизираха крясъците си с дишането на стареца, а в далечината се разнесе призрачният грохот от хълмовете, смъртникът добави още няколко фрази:

— Храни го редовно, Уили, и гледай колко точно му даваш… Не му позволявай да расте твърде бързо, щот’ тука няма достатъчно място и ще се измъкне навън, преди да си отворил дверите за Йог-Сотхот… А тогаз край на всичко, тури му пепел… Само ония, дет’ са отвъд, само те могат да го накарат да се плоди и да действа… Само те, Великите древни, дет’ искаме да се завърнат…

Тук речта му отново прекъсна, заменена от рязкото поемане на въздух в старческите гърди, а Лавиния изкрещя, дочувайки внезапната промяна в кресливия хор на козодоите. Тъй измина повече от час, докато накрая не се разнесе финалният гърлен хрип. Доктор Хоутън притвори сбръчканите клепачи над изцъклените сиви очи и в този момент крясъците на птиците изведнъж секнаха. Настъпи тишина. Лавиния изхлипа, а Уилбър тихичко се изкиска, щом забеляза, че грохотът от хълмовете още не с престанал.

— Не успяха да го хванат! — избоботи той с тежкия си басов глас.

По това време Уилбър вече бе станал голям ерудит в своята област и се славеше с кореспонденцията си с множество библиотеки от най-различни градове, където се съхраняваха редки и забранени древни книги. В Дънуич все повече го ненавиждаха и се страхуваха от него — най-вече защото подозираха, че има пръст в загадъчните случаи на безследно изчезнали младежи в околността. Той обаче винаги успяваше да прекрати хода на разследването — къде с помощта на страх, къде с подкупи, използвайки за тази цел старинните златни монети, които, както и по времето на дядо му, редовно се харчеха за закупуването на нови глави добитък. Сега Уилбър вече бе напълно зрял човек във всяко едно отношение и ръстът му, достигнал средното за един мъж ниво, започна постепенно да преминава този предел. През 1925 година, когато един от кореспондентите му от университета „Мискатоник“ се загледа любопитно в него, а после внезапно пребледня и побърза да се отдалечи, височината му надхвърляше два метра.

През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато нарастващо презрение към майка си, уродливата албиноска, и в крайна сметка ѝ забрани да го съпровожда в мистериозните му пътувания до хълмовете по време в началото на май и края на октомври. Не след дълго, през 1926-а, клетата Лавиния сподели пред Мами Бишоп, че изпитва боязън от своя син.

— За съжаление, не мога ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — въздъхна тежко дъщерята на стария Уейтли. — А сега веч’ и аз не зная ’сичко. Уповавам се на нашия Господ Бог, щот’ не зная нищичко — нито к’во точно иска моят син, нито с к’во точно се занимава…

Тази година в навечерието на Вси светии грохотът от хълмовете беше значително по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено по-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около тънещата в мрак къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. Сетне птиците изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Никой не бе сигурен какво точно означава това. Все пак в градчето нямаше никакви смъртни случаи… с изключение на един. Клетата несретница Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, така и не беше видяна отново.