Отвъд стената на съня

Ала ето че сънливостта ми най-неочаквано бе прогонена от внезапното движение, което долових с крайчеца на окото си откъм походното легло. Веднага погледнах натам и видях, че чичо ми се бе размърдал в съня си. Това не беше нещо ново — още след първия половин час сънят му бе станал неспокоен — ала сега и дишането му беше доста неравномерно и накъсано. Понеже се бе обърнал с гръб към мен, минах от другата страна на леглото и осветих спящия с фенерчето си, за да видя дали не му е станало лошо. От онова, което зърнах, ме побиха тръпки, въпреки че не беше нито плашещо, нито свръхестествено. Най-вероятно реакцията ми се дължеше на зловещата слава на влажното мазе, както и на характера на тайнствената ни мисия. Какво точно видях ли? Лицето на чичо ми, което обикновено се отличаваше с онези доброта и спокойствие, присъщи на благовъзпитаните джентълмени, сега бе изкривено и деформирано, без съмнение, под влияние на странните сънища, провокирани от спецификата на мястото, където се намирахме. Изражението му отразяваше борба на най-разнообразни емоции и точно това разнообразие ме разтревожи най-силно. Отворил широко очи, Елиху Уипъл ловеше жадно въздуха с уста и се мяташе на походното легло, но не това бе най-обезпокоителното; бях поразен от обстоятелството, че скъпият ми чичо изглеждаше не като един, а като много хора едновременно, и по някакъв странен начин сякаш се беше отчуждил от самия себе си.

После той започна да мълви тихичко и аз останах поразен от причудливите движения на устните му и мимиката на лицето му. Изпървом не можах да разбера какво точно казва, ала в следващия момент долових нещо, което ме скова в леден страх; той се разсея едва когато си припомних впечатляващата ерудиция на доктор Уипъл и безкрайните часове, които прекарваше в преводи на статии по антропология, митология и археология от „Revue des Deux Mondes“26. Да, чичо ми изведнъж бе заговорил на френски и онези откъслечни фрази, които успях да различа, се отнасяха до най-зловещия от митовете, преведени някога от него.

Ненадейно на челото на спящия избиха капчици пот и той рязко подскочи. Не можех да разбера дали е буден, или още спи… а може би се намираше в някакво странно междинно състояние. Нечленоразделната френска реч внезапно бе заменена от сподавени възклицания на английски и той нададе дрезгав, хрипкав вопъл:

— Задушавам се! Задушавам се!

Мигом се хвърлих към него и се заех да го успокоявам. Все още в просъница, доктор Уипъл сграбчи ръката ми и малко по малко започна да идва на себе си. Когато напълно се свести, изопнатите черти на лицето му възвърнаха нормалното си изражение и той ми разказа съдържанието на съня си, за чийто истински смисъл можех само да гадая, обзет от суеверен трепет.

По думите на чичо ми всичко започнало с поредица от най-обикновени, съвсем нормални сънища, а завършило с кошмари с такъв странен характер, че било невъзможно да бъдат съотнесени с каквото и да било от прочетеното някога от него. Едно от виденията сякаш било едновременно и от нашия, и от някакъв друг свят — шеметен хаос от геометрични фигури, където елементи от познати неща се съчетавали в най-невероятни и главозамайващи комбинации; невъобразим калейдоскоп от ярки, възпламеняващи съзнанието образи, наложени един върху друг, в който пространствените и времевите устои се разрушавали и наново се изграждали по волята на някакви абсурдни, съвършено алогични закони.

По някое време на Елиху Уипъл се присънило, че лежи на дъното на дълбока, набързо изкопана яма с неравни краища, заобиколен от множество мъже с триъгълни шапки с висящи изпод тях къдрици. Те се надвесвали над него от ръба на ямата и мрачно го наблюдавали. После се озовал в някаква къща — изключително стара къща, съдейки по архитектурните ѝ особености като цяло — ала мебелите, стаите, прозорците и дори обитателите ѝ се променяли с такава бързина пред очите му, че не могъл да различи повече подробности. Въпреки това ми прошепна (и то с известна плахост, сякаш се боеше, че няма да му повярвам), че голяма част от лицата имали смътна прилика с членовете на фамилията Харис. Накрая сънувал как се задушава, сякаш нечие всепроникващо присъствие било овладяло тялото му и се опитвало да контролира жизнените му процеси. Потръпнах при мисълта за борбата, която осемдесетгодишният му организъм е трябвало да води с неведомите сили, представляващи сериозна опасност и за доста по-младо и здраво тяло. Обаче още на следващата секунда си казах, че това все пак е било само сън и нищо повече; по всяка вероятност тези неприятни видения бяха, чисто и просто, реакция на напрегнатото му подсъзнание, породена от характера на необичайната ни мисия.