Отвъд стената на съня

После, в самия разгар на това демонично зрелище, върху мен се стовари нова порция ужас, която ме накара да закрещя и да се хвърля, препъвайки се и залитайки, към незаключената врата, деляща ме от спасителния покой на тихата и безопасна улица. Трябва да призная, че в този момент изобщо не мислех за неназовимите изчадия, които пусках в нашия свят, нито пък си давах сметка за всички аспекти на последствията от лекомисления ми експеримент. Какво всъщност се случи ли? Сред отровната смесица от жълтеникави и синкави изпарения видях как външният вид на Елиху Уипъл претърпява злокобни изменения — чичо ми сякаш започна да се разтапя, като в хода на този ужасяващ процес върху изпаряващото му се лице се разиграваше такава потресаваща смяна на идентичности, каквато дори най-безумното въображение не би могло да си представи. Той беше едновременно и демон, и тълпа, и гробница, и погребална процесия… На призрачната светлина разплутият му желеподобен лик придобиваше десетки, стотици, хиляди образи — познати и непознати.

Съзрях фамилните черти на рода Харис — на мъже и жени, на възрастни и деца — както и тези на много други хора. Разпознах клетата Руби Харис, чиято изящна миниатюра бях съзирал в един от тукашните музеи, както и изпития лик на стопилата се на стари години Мърси Декстър, каквато я помнех от портрета в дома на Карингтън Харис. Накрая в близост до землистия под, където бе започнала да се образува странна локвичка от зеленикава слуз, пред погледа ми се зареди главозамайваща смесица от чертите на прислужниците и малките деца и на мен ми се стори, че всички тези лица сякаш се бореха помежду си, мъчейки се да се съгласуват в облик, напомнящ добродушната физиономия на моя чичо. Утешавам се с мисълта, че тогава все още не е бил мъртъв и просто се е опитвал да се сбогува с мен. А когато му прошепнах „Сбогом!“, преди да се втурна навън към обятията на нощта, една тънка струйка пара сякаш ме последва през отворената врата чак до окъпаната от дъжда Бенефит Стрийт.

Останалото помня съвсем смътно. Не само на среднощната улица, но и в целия свят нямаше и една-единствена душа, на която бих посмял да разкажа за случилото се. Без никаква цел и посока, аз тичах на юг и като минах покрай Колидж Хил и библиотеката, се спуснах по Хопкинс Стрийт, прекосих моста и се озовах в деловата част на града с високите ѝ здания, сред които най-сетне се почувствах в безопасност; струваше ми се, че те ме защитават, както всички плодове на съвременната цивилизация защитават света от зловредното въздействие на древността с нейните мрачни чудеса и тайнства. Небето над източния хоризонт започна бавно да изсветлява, откроявайки пред взора ми древния хълм със старинните му покриви, където ме зовеше моят дълг. Моят дълг, който бях оставил неизпълнен и от който най-позорно бях избягал. След кратък и нелек размисъл аз въздъхнах тежко и се отправих натам — подгизнал до кости, без чадър или шапка, заслепен от засилващата се утринна светлина — и не след дълго прекрачих прага на страшната къща на Бенефит Стрийт. Бях оставил вратата на мазето широко отворена и я заварих в същото положение — за почуда на ранобудните минувачи, които не смеех нито да погледна в очите, нито да заговоря.

От зеленикавата слуз нямаше и следа — явно се бе просмукала в порите на землистия под. Гигантският прегърбен силует пред огнището също бе изчезнал. Плъзнах погледа си по походното легло, двата стола, апаратурата ни и жълтата сламена шапка на чичо ми. Чувствах се замаян и трябваше сериозно да напрегна паметта си, за да си припомня какво всъщност се бе случило в съня ми и какво — в действителност. Малко по малко спомените ми започнаха да се завръщат и скоро вече знаех със сигурност, че наяве съм преживял доста по-страшни неща, отколкото насън. Приседнах и се опитах да осмисля целия този кошмар в контекста на логиката и здравия разум, за да намеря начин да го унищожа — стига, естествено, да беше истински. Както изглеждаше, чудовищното присъствие в къщата не беше нито от материално, нито от ефирно, нито от някакво друго познато на човечеството естество. Какво всъщност би могло да бъде? Възможно ли бе да се бяхме сблъскали с някаква незнайна еманация… вампирски изпарения, подобни на онези, които според суеверното простолюдие от Ексетър се таят в гробищните недра и нощем се стелят сред надгробията? Ами ако това беше ключът?

Отново огледах внимателно онзи участък от пода пред огнището, където плесента приемаше такива необичайни форми. Десет минути по-късно в главата ми узря решението; без да губя и секунда повече, аз грабнах шапката си и се втурнах към дома си. Там се изкъпах, закусих и поръчах по телефона кирка, лопата, армейски противогаз и шест грамадни стъкленици сярна киселина; всичко това трябваше да бъде доставено на следващата сутрин пред вратата на сутерена на къщата на Бенефит Стрийт. После се опитах да заспя, обаче не успях и в крайна сметка прекарах нощта в четене и съчиняване на безсмислени стихчета, за да прогоня мрачните си мисли.