Отвъд стената на съня

Следващата пролет в градината пред къщата не поникна никаква съмнителна растителност. Нямаше и следа от високата, неестествено бледа трева и уродливите като нощен кошмар плевели. Малко по-късно Карингтън Харис обяви, че дава сградата под наем и веднага се намериха кандидати. Както и преди, това място все още е обвеяно в пленителна тайнственост за мен, ала сега в тази тайнственост няма нищо страховито или злокобно. Чувството на облекчение, което в момента изпитвам, навярно ще бъде заменено от носталгична тъга, когато някой ден съборят къщата и издигнат на нейно място лъскав еснафски магазин или многоетажно жилищно здание. Старите дървета в градината, които всички смятаха за безплодни, се окичиха с малки сладки ябълки, а миналата година птиците за първи път от незапомнени времена свиха гнезда сред причудливите им клони.

Котките на Ултар

Разказват, че в Ултар, отвъд река Скай, никой не смее да убие котка. Склонен съм да вярвам в това, особено докато гледам как котаракът ми мърка и се протяга пред огнището. Котките са тайнствени, енигматични създания; нещо повече — те са близки до онези, които хората вече не могат да видят. Котката е душата на античния Египет и пази спомена за отдавна забравените градове в Мерое и Офир27. Тя е родственик на властелините на джунглите — тигрите, лъвовете и леопардите — и наследник на най-мрачните и зловещи тайни на доисторическа Африка. Сфинксът с неин братовчед и говори езика ѝ, ала котката е по-древна от него и помни дори това, което той не знае.

Преди убийството на котка да бъде забранено със закон, в Ултар живееха стар земеделец и неговата жена, които хранеха нечувана омраза към мъркащите създания. Най-голямото им удоволствие беше да залагат капани, с които улавяха и впоследствие убиваха съседските котки. Никой не знаеше защо постъпваха така — дали защото среднощното мяукане ги дразнеше, или защото не обичаха котките да се разхождат из големия им двор… Каквато и да бе причината, този старец и съпругата му изпитваха невероятна наслада от улавянето и погубването на пухкавите четириноги, имали нещастието да се доближат до къщата им, а съдейки по кошмарните звуци, ехтящи в нощта, самото умъртвяване бе невероятно мъчително.

Незнайно защо, съгражданите им не обсъждаха тази тема с жестоките старци — било заради суровите изражения на изсъхналите им лица, било заради зловещата им къщурка, скрита под мрачната сянка на огромни дъбове в дълбините на запустелия им двор. В интерес на истината повечето собственици на котки дълбоко ненавиждаха странните старци, ала изпитваха и боязън от тях; ето защо, наместо да отправят своите обвинения в лицето на хладнокръвните убийци, те полагаха всевъзможни усилия любимото им животинче да стои настрана от затънтената къщурка под тъмните дървета. Обаче въпреки старанията им, от време на време се случваше някоя котка да изчезне и тогава нощта се раздираше от сърцераздирателни вопли. Хората безутешно скърбяха за загубата на любимото си същество и се утешаваха само с мисълта, че можеше да бъде още по-зле — например да изгубят свидна рожба. Все пак жителите на Ултар бяха обикновени, простодушни хорица и нямаха никаква представа откъде са се появили котките.

Един ден по тесните калдъръмени улички на градчето затрополя причудлив керван. Странниците бяха смугли и не приличаха на пътешествениците, които два пъти годишно минаваха през Ултар. На пазара те купуваха ярки мъниста от търговците и предсказваха съдбата на любопитните, които наобикаляха каруците им. Никой не знаеше откъде са дошли тези скиталци, но жителите на Ултар ги бяха виждали да отправят странни молитви, покривалата на талигите им бяха украсени с изображения на причудливи фигури с човешки тела и глави на котки, ястреби, овни и лъвове, а предводителят на кервана носеше необикновено украшение за глава с два рога и диск между тях28.

Сред странниците имаше едно осиротяло момче, чието единствено близко същество бе малко черно котенце. Чумата не бе милостива към детето, защото прибра родителите му, ала не беше и съвсем безжалостна, понеже му остави това пухкаво другарче. Когато човек е на толкова крехка възраст, може да намери утеха в общуването с четириног приятел; ето защо момчето, което смуглите скиталци наричаха Менес29, си играеше с котенцето край пъстро оцветената каруца и по-често се смееше, отколкото плачеше.