Отвъд стената на съня

Преди да се опитам да поспя, възнамерявам да нахвърля малко бележки, защото не знам кога ще имам възможност да изготвя официалния си доклад за всичко, което се случи. Онова, с което се сблъсках, е толкова невероятно и до такава степен противоречи на досегашния ни опит и очакванията ни за бъдещето, че без съмнение, си заслужава да бъде описано.

Пристигнах на главния космодрум на Венера на осемнайсети март (земно време), което съответства на 9.VI. по местния календар. Понеже бях зачислен в състава на основната група под командването на Милър, получих необходимото снаряжение — включително и часовник, съобразен с по-бързото въртене30 на планетата — и преминах обичайния курс на адаптация към работата с кислородна маска. Два дни по-късно бях признат за годен за изпълнението на своите задължения.

На 12.VI., точно на разсъмване, напуснах базата на Кристалодобивната компания в Тера Нова31 и поех по южния маршрут, нанесен на картата след въздушното разузнаване на Андерсън. Началото на пътя ми не беше лесно, защото след дъжд тези джунгли32 са още по-труднопроходими и отпреди. Под влияние на влагата сплетените лиани и увивните растения стават неимоверно еластични и жилави, в резултат на което се налагаше да режа някои от тях с ножа си в продължение на цели десет минути. Едва по пладне растенията станаха достатъчно сухи, за да ги разсичам с един-единствен удар на острието, ала дори тогава не можех да напредвам толкова бързо, колкото ми се искаше — кислородните маски на Картър бяха твърде тежки и постоянното им носене се оказа доста изтощително. Смятам, че противогазите на Дюбоа33 (но с порест резервоар вместо шланг) по нищо не им отстъпват и са два пъти по-леки.

Детекторът за кристали функционираше безотказно и през цялото време ме насочваше в посока, съвпадаща с предоставените от Андерсън данни. И досега продължавам да се възхищавам на принципа на действие на този уред, който няма нищо общо с бабините деветини на онези „чудодейни пръчки“, с чиято помощ някога на Земята разни шарлатани са откривали вода или минерални залежи. Съдейки по показанията на детектора, в радиус от хиляда и петстотин километра от тук би трябвало да има голямо находище на кристали, макар че онези противни полухора-полугущери със сигурност зорко го пазеха… Вероятно смятаха нас, пристигналите на Венера, за същите глупаци, за каквито ние смятахме тях. Но за какви да ги смятаме, когато е всеизвестно как се прекланят и пълзят в калта само при вида на един от кристалите, или пък ги обожествяват и поставят на пиедестал в своите храмове. Не би било зле да си намерят някакъв друг обект на поклонение, защото, доколкото ми е известно, не използват кристалите за нищо друго. Сигурен съм, че ако религията не бе замесена в това, щяха да ни позволят да вземем толкова кристали, колкото искахме. И дори да се научеха да ги използват като източници на енергия, пак щеше да има достатъчно за нуждите и на Венера, и на Земята.

Лично на мен вече ми дотегна да подминавам големите находища и да се ровя в търсене на единични кристали в долините на лъкатушещите из джунглите реки. В най-скоро време смятам да се обърна към съответните инстанции с молба да изпратят тук армията, за да избие до крак тези уродливи люспести твари. Двайсет десантни кораба ще бъдат напълно достатъчни за провеждането на операцията. Не бива да приравняваме тези същества към хората само защото имали „градове“ и „храмове“. Те не владеят никакви други умения освен така нареченото „строителство“ (и използването на хладни оръжия и отровни стрели, за съжаление) и са толкова примитивни, че „градовете“ им едва ли представляват нещо повече от мравуняци или боброви бентове. Съмнителна ми изглежда и способността им за пълноценно езиково общуване; според мен всички наши теории за обмен на мисли посредством онези пипала на гърдите им са пълна нелепица. Всъщност главната тяхна особеност, която кара мнозина земни жители да ги смятат за по-интелигентни и разумни, отколкото всъщност са, е стойката им и обстоятелството, че се придвижват на задните си крайници. Това обаче не е нищо друго освен случайно съвпадение и далечните им прилики с Homo sapiens свършват дотам.

Силно се надявах, че този път ще прекося венерианските джунгли, без да се натъкна на гущероподобните създания и проклетите им стрели. Едно време, преди кристалите да станат толкова важни за нас, такава среща навярно щеше да завърши съвсем мирно, ала напоследък тези твари се превърнаха в същинско бедствие. Нападенията над хора и прерязването на тънките ни водопроводни линии вече са нещо съвсем обичайно. Все повече и повече се убеждавам, че влечугоподобните изчадия имат някакво шесто чувство по отношение на кристалите, което не отстъпва и на най-точния ни детектор. В интерес на истината трябва да се признае, че няма документиран случай на атака върху човек — с изключение на обстрелите от далечно разстояние — който да не е разполагал с кристали в себе си.