Отвъд стената на съня

Все още не можех да проумея какво точно се бе случило. Пред мен не се виждаше никакво препятствие — нито в момента на стълкновението, нито сега. Ами ако просто се бях подхлъзнал в лепкавата тиня? Болката в кокалчетата и гръдния ми кош обаче не можеше да бъде пренебрегната. Или пък всичко бе халюцинация, предизвикана от някое намиращо се наблизо миражно растение? Малко вероятно, като се имат предвид отсъствието на вече познатите ми симптоми и равнинният характер на местността, където отровно ярките цветове на миражните растения просто нямаше как да останат незабелязани. Ако това се беше случило на Земята, бих могъл да предположа наличието на енергийно силово поле, разположено от правителството по периметъра на някоя забранена зона, но в тази безлюдна пустош? Абсурд.

Без да съм достигнал до някакъв категоричен извод, реших да си направя малък експеримент. Сграбчих ножа, изпънах колкото се може по-напред ръката си и предпазливо запристъпях към сияещия недалеч от мен кристал. Ала още на третата крачка се наложи да спра, защото върхът на ножа се опря в твърда и гладка (доколкото можех да преценя) повърхност. Точно така — опря се в някаква твърда повърхност там, където аз не виждах абсолютно нищо.

Инстинктивно се отдръпнах назад, но след краткотрайно колебание куражът ми се възвърна. Протегнах лявата си ръка и почувствах под тъканта на ръкавицата присъствието на незрима твърда преграда… или илюзия за подобна преграда. Прокарах пръсти по гладката като стъкло повърхност и не напипах никакви неравности, нито пък следи от сглобката между отделните блокове. Тогава, не без известна боязън, свалих ръкавицата и докоснах повърхността с незащитената си длан. Тя действително се оказа твърда, гладка и много хладна на допир, което рязко контрастираше с температурата на околната среда. Колкото и да напрягах зрението си, така и не успях да открия никакви видими признаци на плътна субстанция. Тя не пречупваше слънчевите лъчи — в противен случай бих забелязал оптически деформации от другата страна на невидимата стена — и не ги отразяваше, съдейки по отсъствието на слънчеви отблясъци върху прозрачната повърхност, независимо от ъгъла, под който я наблюдавах.

Силно заинтригуван от всичко това, аз пристъпих към по-задълбочено обследване на необикновения обект. Оказа се, че той се простира на неопределено разстояние както наляво, така и надясно, и освен това се издига на недосегаема за ръцете ми височина. Следователно имах пред себе си нещо като стена, издигната тук с някаква съвършено непонятна цел от непознат за мен материал. Отново си помислих за миражните растения, способни да породят всевъзможни причудливи образи в съзнанието, но вече категорично и окончателно отхвърлих тази хипотеза.

Дълго време почуквах по стената с дръжката на ножа и я подритвах с тежките си ботуши, надявайки се звукът на ударите да ми подскаже нещичко за природата на загадъчния строителен материал. На слух сякаш имах пред себе си бетон или цимент, докато на допир напомняше по-скоро стъкло или метал. В крайна сметка се убедих, че си имам работа с явление, излизащо далеч отвъд рамките на земните ни представи.

Следващата логична стъпка беше да определя размерите на препятствието. Нямаше как да се изкатеря по гладката му повърхност и да разбера каква бе височината му, но смятах, че е напълно по възможностите ми да проследя докъде се простира и каква е формата на оградения от него периметър. Долепих ръце до невидимата стена и започнах бавно да се измествам наляво, следвайки очертанията ѝ. Съвсем скоро забелязах, че не се движа по права линия. Може би стената представляваше част от обширна окръжност или елипса. А малко по-късно вниманието ми бе привлечено от нещо, свързано със сияещия на стотина метра от мен кристал.