Отвъд стената на съня

Бавно обхождах стената, без да се натъкна на никаква врата, прозорец или каквото и да е — дори съвсем миниатюрно — отверстие. Колкото по-ясна представа добивах за външния контур на стената, толкова по-очевидно ставаше, че трупът се намира във вътрешността на незримия пръстен. Докато се приближавах към него, започнах да различавам смътно познати черти. В изражението на мъртвото лице и изцъкления му взор имаше нещо, което ме накара да потръпна. След няколко крачки разбрах на какво се дължеше реакцията ми. Познавах мъртвия… или поне имах чувството, че го познавам. Това бе Дуайт — един от ветераните, когото бях виждал преди близо година в главната база на компанията. Кристалът, който държеше, действително представляваше истинско съкровище. Определено досега не бях виждал по-голям образец.

Вече се намирах съвсем близо до мъртвеца; толкова близо, че ако не ни разделяше невидимата бариера, можех да протегна ръка и да го докосна. И ето че пръстите на лявата ми ръка, които педантично следваха огледално гладката повърхност, ненадейно хлътнаха в празно пространство. Няколко секунди по-късно успях да определя, че неочакваният отвор е широк около деветдесет сантиметра; за височината му обаче можех само да гадая, понеже се издигаше по-нависоко, отколкото можех да достигна. Това не беше врата или люк в познатия ни смисъл на думата, защото по ръбовете на кристалната стена в двата му края нямаше никакви следи от каквито и да било механизми или съоръжения за затваряне или отваряне.

Без никакво колебание пристъпих вътре и направих две крачки към проснатото тяло, което лежеше под прав ъгъл спрямо странното подобие на коридор, по което сега вървях. С изумление открих, че обширното пространство от вътрешната страна на невидимата преграда на свой ред е разделено на множество неголеми помещения. Огледах внимателно трупа, но не забелязах никакви следи от рани. Впрочем това не бе особено изненадващо — все пак присъствието на кристала в ръката му отхвърляше съпричастността на гущероподобните твари към смъртта му. Докато се озъртах наоколо в търсене на някакви улики, които да ми дадат повече информация за гибелта му, погледът ми се спря на кислородната маска, захвърлена в калта до краката на покойника. Може би това бе разковничето. Без подобно приспособление никой от земните обитатели не може да диша въздуха на Венера в продължение на повече от трийсет секунди, а Дуайт — ако това бе Дуайт, естествено — по някакъв начин бе допуснал да се раздели със своята маска.

Може би просто бе проявил небрежност при затягането на ремъка ѝ, в резултат на което той се бе разхлабил под тежестта на шланга? Подобна нелепа трагедия не би се случила, ако бе използвал противогаза на Дюбоа с порест резервоар вместо шланг. Изглежда, трийсетте секунди не са му били достатъчни, за да реагира адекватно и бързо да вдигне от земята падналата маска, намествайки я обратно на лицето си. Или пък този кратък период от време е бил допълнително съкратен от внезапно повишилата се концентрация на цианид в атмосферата (опасно, но съвсем обичайно за Венера явление). Не бе изключено и точно в този момент клетникът да се е любувал на безценната си находка; нищо чудно малко преди това да я бе извадил от херметичния си джоб, който сега зееше отворен.

Пресегнах се и без никакво усилие издърпах кристала от свитите му в мъртвешка хватка пръсти. Внушителният, по-голям от човешки юмрук сфероид излъчваше аленеещо, трепкащо, сякаш живо сияние под лъчите на залязващото слънце. За първи път докосвайки повърхността му, изведнъж бях обзет от лошо предчувствие — незнайно защо си въобразих, че заедно с кристала ще наследя и печалната участ на предишния му притежател. Обаче този пристъп на малодушие скоро отмина, аз пуснах находката в джоба на защитния си костюм и грижливо го затворих. Подобно на всички хора, и аз си имам недостатъци и слабости, но суеверието не е сред тях.

Покрих лицето на мъртвия с шлема му, изправих се и се насочих по невидимия коридор към изхода във външната стена. В мен отново се пробуди любопитството ми към това необикновено съоръжение, издигнато насред това пустеещо плато от незнайно кого с неизвестна цел. От само себе си се разбираше, че то не беше дело на човешки ръце. Първите космически кораби от Земята кацнаха на Венера преди седемдесет и две години и от тогава до днес единствените постоянно живеещи тук хора са обитателите на Тера Нова. Освен това земните науки все още не бяха успели да създадат такъв идеално прозрачен, неотразяващ и непречупващ светлината твърд материал. И понеже бе изключено земляните да са осъществили експедиция до Венера в доисторическите епохи, оставаше само едно — имах пред себе си явление с изцяло местен произход.