Отвъд стената на съня

Сега имах два варианта пред себе си — или да се върна обратно към центъра и отново да поема по спираловидните коридори, или да се опитам да намеря пътя навън, следвайки един от страничните проходи, обрамчващи, както ми се струваше, външния периметър на огромния пръстен. След кратък размисъл обаче категорично отхвърлих втората възможност; колкото и изкусителна да беше, ако не откриех някакъв начин да обозначавам маршрута си, рискувах да се заблудя окончателно в незримия лабиринт. За съжаление, поне на този етап не разполагах с нищо, способно да остави трайна следа върху гладката повърхност на високите стени или меката тинеста почва. Ножът ми не бе в състояние да издълбае дори най-незабележима бразда, топките от кал мигом се плъзваха надолу и се сливаха с влажната земя, металическата тъкан на свитъка ми за записки беше толкова здрава, че нямаше как да бъде разкъсана на отделни фрагменти, а всеки опит да откъсна дори най-миниатюрна частица от защитния си костюм щеше да доведе до сериозен риск за живота ми заради характера на венерианската атмосфера.

Разочарован от безсилието си, се обърнах кръгом и поех обратно към центъра, воден от интуицията си. Да се върна дотам, се оказа значително по-лесно, отколкото да намеря единствения верен път, извеждащ към бленувания изход. Този път започнах да си отбелязвам в списъка за записки всяка предприета от мен промяна в курса и не след дълго вече имах пред себе си схема с указания за всички разклоняващи се наляво и надясно странични коридори. Това обаче се оказа доста досадна и уморителна работа, поради което напредвах съвсем бавно; не биваше да подминавам и вероятността от грешки, съпътстваща едновременното водене на бележки и опипването на стените с длани, обаче търпеливо следвах избрания маршрут, предполагайки, че рано или късно, ще бъда възнаграден за положените усилия.

Започваше да се здрачава, но аз все още се надявах, че ще се измъкна от невидимия лабиринт преди спускането на мрака. Внимателното проучване на току-що нарисуваната схема ми помогна да открия точката, в която бях допуснал първоначалната си грешка, ето защо уверено закрачих по плетеницата от проходи. Сега се отклоних още по-наляво в сравнение с досегашните ми опити, като педантично отбелязвах в свитъка си всеки завой, в случай че отново изгубех пътя. Сгъстяващият се сумрак правеше все по-трудно различаването на мъртвеца, над когото цяло ято отвратителни мухи фарноти висяха като тежък облак, привлечени от миризмата на гниеща плът. Не след дълго от цялата околност щяха да заприиждат пълзящите из калта сификлиги, за да довършат започнатото от мухите. Приближавайки се към трупа с нарастваща погнуса, тъкмо правех следващата си крачка, когато пред мен ненадейно се изпречи поредната невидима стена. Сблъсъкът с нея направи на пух и прах убедеността ми в „непогрешимите“ ми разчети и ясно ми показа сериозността на положението, в което бях попаднал.

Вече нямах никакви съмнения, че съм се изгубил. Системата от проходи бе прекалено сложна, за да реша проблема си с импровизации и прибързани решения. Само организираното, методично търсене можеше да ми посочи пътя към спасението. И понеже все още хранех надеждата, че ще си намеря сухо местенце за нощуване на хребета на онзи хълм, за пореден път се върнах в централната камера, предприемайки поредица от прибързани — и поради тази причина обречени на неуспех — опити да се изтръгна от този неумолим невидим пръстен, като този път използвах и светлината на фенерчето ми за по-добра ориентация. Естествено, лъчът му проникваше без никакво изкривяване през прозрачните прегради, напълно потвърждавайки откритите по-рано от мен поразителни свойства на този изумителен материал.

Все още се лутах из лабиринта, когато се възцари пълен мрак. По-голямата част от небосвода бе покрита от гъсти облаци, скриващи почти всички планети и звезди, но малкият синьо-зелен диск на Земята както преди ярко сияеше на югоизток. Съвсем неотдавна Земята бе преминала точката на противостоене с Венера и сега се намираше в чудесна позиция за наблюдение с телескоп. А когато облаците от изпарения се разпръсваха, дори с невъоръжено око можех да различа миниатюрната Луна, кръжаща около родната ни планета. Единственият ми ориентир в невидимото съоръжение — трупът на Дуайт — вече изобщо не се виждаше и колкото и да не ми се искаше, трябваше да отложа по-нататъшните си опити за измъкване до изгрева на слънцето. След няколко безплодни лутания в тъмното успях да се добера до централната камера, където възнамерявах да нощувам. Спането в слузестата кал нямаше да е особено приятно, обаче нямах избор; от друга страна, непромокаемият ми защитен костюм поне щеше да ме предпази от влагата. По време на предишните ми експедиции неведнъж се бях сблъсквал с подобни — и даже по-лоши — условия, а натрупаната физическа умора щеше да ми помогне бързо да забравя за всички неудобства.