Отвъд стената на съня

Първата серия от опити не се увенча с успех, но пък за сметка на това в рамките на час и нещо успях да изключа десния коридор от по-нататъшните ми търсения. Оказа се, че от него водеха началото си множество задънени улици, които минаваха далеч покрай мъртвеца и изобщо не съвпадаха с изготвената вчера от мен скица. Както и преди, без особени затруднения успях да открия обратния път към центъра.

Някъде към един следобед преместих своя шлем пред входа на втория поред коридор и пристъпих към неговото изучаване. В началото ми се струваше, че разпознавам разклоненията и завоите, ала неусетно се залутах сред абсолютно непозната ми система от проходи. Въпреки всички положени от мен усилия не можех да се приближа до трупа. Нещо повече — този път се оказах отрязан и от централната камера, при положение че бях описвал подробно всеки мой ход. Между впрочем нарисуваната от мен схема не можеше с пълна точност да предаде някои изключително сложни и хитроумни извивки, преходи и кръстовидни връзки, които се изпречваха от време на време на пътя ми. Усетих как започвам да се изпълвам с ярост и отчаяние. Осъзнавайки, че само търпението и постоянството могат да ме доведат до бленуваната цел, аз не хранех никакви илюзии, че избавлението ми ще бъде лесно; точно обратното — предстоеше ми неимоверно продължителна, изнурителна и досадна работа.

Измина още час на безполезно блуждаене из невидимите коридори. Пристъпвах пипнешком покрай прозрачните стени, трескаво местейки погледа си от шлема към мъртвеца и обратно. Междувременно проклинах проявената от мен непредпазливост и глупашкото ми любопитство, завлекли ме в този дяволски лабиринт. Ако си бях тръгнал от тук веднага след намирането на кристала, вече отдавна щях да съм на сигурно място в базата, отдавайки се на заслужен отдих.

Докато размишлявах над това, внезапно се натъкнах на нов, все още неизпробван от мен път за спасение. Навярно можех да изкопая тунел под невидимите стени с ножа си и през него да проникна, ако не навън, то поне в някой съседен проход, по който да достигна по-лесно до изхода. Нямах представа колко дълбоки са основите на радиалното здание, но вездесъщата кал беше аргумент в полза на отсъствието на какъвто и да е под. Обнадежден, аз се обърнах с лице към трупа, който вече се бе превърнал в ужасяваща гледка, и започнах енергично да разравям и дълбая влажната земя с широкото, добре наточено острие на ножа ми.

Оказа се, че тинестата слуз заема само най-горния, петнайсет сантиметров слой на почвата в този район. Под тази дълбочина ме очакваше доста по плътна субстанция, която забележимо се различаваше по цвят от повърхностния пласт. Това бе сивкава глина, подобна на породите, открити от геолозите край северния полюс на Венера. По-надолу почвата ставаше още по-твърда. Пихтиестата кал запълваше издълбаната от мен яма приблизително със същата скорост, с която изтребвах поредната порция глина, ала аз не обръщах особено внимание на това. Съумеех ли да прокопая тунел под стената, влажната пръст нямаше да успее да ме спре.

На деветдесетсантиметрова дълбочина обаче започваше грунт с такава плътност, какъвто не бях срещал нито на тази планета, нито където и да било другаде. Отделните късове, които успях да откъртя с цената на големи усилия, бяха смайващо тежки и наподобяваха по-скоро масивни камъни или парчета метал, отколкото пресована глина. Не след дълго дори раздробяването и трошенето на фрагменти от скалната порода стана невъзможно и аз бях принуден да преустановя работата си, без изобщо да съм се доближил до долната част на невидимата стена.

Усилията ми да изкопая тунел се оказаха не само безплодни, но и ужасно уморителни; освен че ми отнеха повече от час, за да възстановя силите си, трябваше да приема още една хранителна таблетка и да поставя в електролизатора на маската си ново кубче калиев хлорат. Този неуспех ме накара и да отложа търсенето на изход от лабиринта за по-нататък, понеже едва се държах на краката си от умора. Щом почистих ръкавиците и ръкавите си от полепналата по тях мръсотия, седнах с гръб към прозрачната стена, извърнах лице от трупа и отново се заех със записките си.

Към настоящия момент мъртвецът представляваше гърчещо се месиво от всевъзможни трупоядни същества. Излъчваното от разлагащата се плът зловоние бе успяло да привлече дори големите слузести акмани от далечните джунгли. Забелязах, че някои растения некрофаги от равнината се опитват да достигнат до трупа с пипаловидните си израстъци, ала не вярвах, че ще успеят — разстоянието просто беше твърде голямо. Помислих си, че би било добре пиршеството да примами и някои по-едри хищници като скорахите; те можеха да ме надушат и да пропълзят във вътрешността на невидимото здание. Тези твари чудесно се ориентират и винаги отгатват нужната им посока. Това ме навеждаше на мисълта, че можех да проследя движението им и да скицирам маршрута им, което щеше да ми помогне да намеря по-бързо пътя към спасителния изход. А в случай че имах близка среща с хищниците, винаги можех да разчитам на огнеметния ми пистолет.