Отвъд стената на съня

Ала преди да помисля за предстоящата схватка, първо трябваше да се измъкна на открито (освен ако, разбира се, не откриех начин да примамя проклетите туземци във вътрешността на лабиринта). Докато проверявах пистолета си и сериозния запас от амуниции, с които разполагах, внезапно си зададох въпроса: „А какъв ли би бил ефектът на изстрела върху невидимите стени?“. Защо от самото начало не се бях възползвал от тази възможност за спасение? Не знаех нищо за химическия състав на прозрачните прегради — нищо чудно огненият лъч да ги разсече като остър нож, разрязващ буца сирене. Като избрах за експеримента си стената, която ме отделяше от гниещия труп, аз произведох няколко изстрела почти от упор. После се приближих до въпросната преграда и проверих с върха на ножа си за евентуални изменения в невидимата ѝ повърхност. Никакъв ефект. Бях видял как концентрираният огнен лъч се разсейва настрани веднага след съприкосновението си с прозрачната стена, изпепелявайки и тази моя надежда. Единствено продължителното и настойчиво търсене на пътя към изхода щеше да ме отведе до избавлението.

И тъй, като приех още една хранителна таблетка и поставих ново кубче калиев хлорат в електролизатора на маската си, аз се върнах в централната камера, за да възобновя диренето. Постоянно сверявах маршрута си със записките и схемите си и нанасях нови бележки в допълнение към старите. Така проверявах коридор след коридор, всеки от които неизменно ме запращаше в задънена улица. Междувременно дневната светлина започна да помръква и над платото се спусна вечерният здрач. Периодично поглеждах към наобиколилата ме публика, забелязвайки настъпващите в редиците ѝ промени. Уродливите туземци се отделяха от множеството на неголеми групички и се отдалечаваха към дърветата, откъдето се появяваха други и заемаха местата им. Колкото повече изучавах тази тяхна тактика, тя толкова по-малко ми харесваше, защото говореше красноречиво за намеренията им. Те можеха да се приближат към мен и да ме нападнат във всеки един момент, но за сметка на това предпочитаха да наблюдават отдалеч обречената ми борба с плетеницата от невидими коридори. Имах чувството, че изпитват удоволствие от спектакъла, и потръпвах само при мисълта какво ме чака, ако попадна в ръцете им.

С възцаряването на мрака прекратих търсенето и приседнах в калта, за да си почина малко. В настоящия момент пиша на светлината от фенерчето си. Скоро ще се опитам да поспя. Възлагам всичките си последни надежди на утрешния ден — запасите ми от вода са на привършване, а лаколните таблетки не могат да заместят напълно водата. Понеже знаех, че водата в блатистите местности на планетата става годна за пиене само след дестилация, не бих рискувал да пия от влагата, с която е просмукана жвакащата кал под краката ми. Именно поради тази причина сме принудени да прокарваме такива дълги и тънки водопроводни тръби към жълтоземните райони или да разчитаме на дъждовната вода, когато проклетите човекогущери извадят от строя някой от водопроводите ни. Запасите ми от хлоратови кубчета също не са големи и ще се наложи да огранича и подаването на кислород. Опитът ми да прокопая тунел под стената и неотдавнашният ми панически бяг из лабиринта ми струваха огромно количество енергия. Утре възнамерявам да огранича физическата си активност до минимум, за да запазя силите си за срещата с диваците. Трябва да пестя кислорода си за обратния път до Тера Нова. Вражеският обръч около мен все още си стои. Виждам мъждукащите светлинки на слабо тлеещите им факли. Тези призрачни пламъчета ме изпълват с необясним страх и едва ли ще мога да заспя.

НОЩ — 14.VI.

Още един ден на търсене — и отново без никакъв успех! Проблемът с водата все повече ме угнетява, защото към пладне манерката ми пресъхна окончателно. За щастие, следобед заваля силен дъжд и аз побързах да се върна в централната камера, където бях оставил шлема си, и благодарение на него успях да събера около половин литър от живителната течност. По-голямата част изпих веднага, а останалото излях в манерката. Лаколните таблетки не помагат особено при истинска жажда, ето защо се надявам, че тази нощ отново ще завали. За всеки случай поставих шлема на земята с горната част надолу, за да не изпусна нито капка. Запасът ми от хранителни таблетки не бе голям, но и не беше критично малък. Отсега ще намаля дажбата си наполовина. Най-лошо е положението с кубчетата калиев хлорат; въпреки старанията ми да ги изразходвам възможно най-пестеливо, това целодневно обикаляне из невидимия лабиринт се отразява драстично на количеството им. Чувствам се уморен и отпаднал — както заради постоянния недостиг на кислород, така и заради засилващата се жажда. А редуцирането на дажбите, без съмнение, ще ме изтощи още повече.