Отвъд стената на съня

Надеждата ми се засилваше с всяка следваща минута, но аз не бързах да се изправям на крака. Предпочитах да пълзя на ръце и колене и да пестя силите си за решаващата схватка с влечугоподобните създания. Напредвах бавно и рискът да се отклоня от правилния път, навлизайки в задънена улица, не беше малък, ала малко по малко виждах как разстоянието, делящо ме от целта, непрекъснато намалява. Близостта на бленуваното избавление ме изпълни с нови сили и аз временно забравих за болката, умората, жаждата и недостига на кислород. Сега всички човекогущери се бяха скупчили пред входа на лабиринта и възбудено размахваха горните си крайници, без да спират да се кискат с гръдните си пипалца. Казах си, че съвсем скоро ми предстои да се изправя срещу тази орда… и навярно с подкрепленията, които ще ѝ се притекат на помощ от гората.

Вече съм само на няколко метра от тленните останки на Дуайт. Възнамерявам да поспра за малко, за да довърша записките си, преди да изляза навън и да вляза в бой с тези отвратителни същества. Не се съмнявам, че като мобилизирам последните остатъци от силите си, ще мога да ги обърна в бягство или да ги избия до крак, защото обсегът на огнеметния ми пистолет е почти неограничен. После ще си устроя лагер някъде сред сухия мъх на платото, където ще пренощувам, а на сутринта ме чака изнурителният преход обратно през джунглата до Тера Нова. Изгарям от нетърпение отново да зърна живи хора и нормални, построени от човешка ръка здания. От мястото си виждам как оглозганият череп на мъртвеца сякаш ми се хили зловещо.

МАЛКО ПРЕДИ СВЕЧЕРЯВАНЕ — 15.VI.

Ужас и отчаяние. Отново неуспех! След като приключих с бележките си, отново запълзях към скелета и тъкмо се бях доближил на броени метри от него, когато изведнъж главата ми се удари в поредната невидима преграда. За пореден път се бях заблудил. Навярно това беше същото място, където се бях озовал преди три дни по време на безплодния ми опит да се измъкна от лабиринта. Навярно съм изпаднал в умопомрачение, защото нямам никакъв спомен дали съм закрещял от гняв и отчаяние; по всяка вероятност съм бил твърде изтощен, за да издам какъвто и да е звук. Просто се проснах в калта и останах да лежа там, неподвижен като статуя, докато зеленикавите изчадия отвън жестикулираха, подскачаха и се кикотеха с шаващите си пипала.

След известно време умът ми се проясни и аз дойдох на себе си. Умората, жаждата и недостигът на кислород увиснаха като оловно бреме над мен. С цената на огромни усилия вдигнах ръка и поставих ново хлоратово кубче в електролизатора на маската си, без да мисля нито за пестенето на запасите си, нито за предстоящия ми преход до Тера Нова. Свежият приток на кислород ми подейства ободряващо и аз се огледах наоколо с изострени сетива и повишено внимание.

Стори ми се, че този път се намирам малко по-далеч от тленните останки на злочестия Дуайт, отколкото бях при най-първия ми опит да се измъкна от тук. Ами ако бях попаднал в друг, разположен в непосредствена близост и успореден на първоначалния коридор? Надеждата ми беше съвсем слаба, но въпреки това се надигнах, запълзях покрай стената и се озовах в същата задънена улица, в каквато се бях оказал и преди три дни.

Това вече беше краят. Тези три денонощия на непрестанни усилия бяха изцедили всичките ми сили, без да доведат до никакъв резултат. Скоро щях да обезумея от жажда, а дори да успеех да се изтръгна от хватката на лабиринта и да се преборя с ордата човекогущери, дебнещи ме отвън, хлоратовите кубчета нямаше да ми стигнат за обратния път. Защо обаче уродливите създания се събираха пред изхода на зданието, сякаш ме чакаха? Навярно това бе част от сардоничното им издевателство над мен — да ме накарат да си мисля, че съм на косъм от избавлението, за да се втурна обнадеждено напред и отново да се озова в задънена улица.

Няма да издържа дълго, но и няма да ускорявам събитията, както бе направил Дуайт. Точно в този миг зловещо ухиленият му череп се обърна към мен, побутнат от пипаловидните израстъци на едно от растенията некрофаги, хранещи се с последните останки от някогашната човешка личност. Призрачният поглед на празните очни кухини ме плаши много повече, отколкото очите на десетки човекогущери. Той придава някакъв страховит смисъл на тази мъртвешка, озъбена усмивка.