Отвъд стената на съня

ДОКЛАД НА УЕСЛИ П. МИЛЪР, КОМАНДИР НА ОТРЯД „А“, ВЕНЕРИАНСКА КРИСТАЛОДОБИВНА КОМПАНИЯ (Венера, Тера Нова — 16.VI.)

Нашият служител под номер A-49 Кентън Дж. Станфийлд (земен адрес: Вирджиния, град Ричмънд, ул. „Маршал Стрийт“ 5317) напусна базата ни в Тера Нова на зазоряване на 12.VI., отправяйки се на краткосрочна експедиция, съгласувана с данните от въздушното разузнаване. По план трябваше да се върне в базата на 13.VI. или 14. След като не се появи до вечерта на 15.VI., отряд от петима души под моето командване се качи на разузнавателен самолет FR-58 и точно в осем часа вечерта излетяхме от базата. Следвахме обозначената от детектора траектория, като приборът не показа някакви по-значителни отклонения от резултатите, получени при предишните замервания.

Зададеният курс ни отведе над джунглите и към Ериксовото плато, като постоянно осветявахме местността с мощните си прожектори. Тристволните огнеметни оръдия и цилиндрите с D-лъчи бяха готови за стрелба по евентуални заплахи, като традиционно враждебно настроените към нас туземци или опасни струпвания на хищни скорахи.

Когато започнахме да летим над Ериксовото плато, забелязахме група движещи се светлинки, в които разпознахме характерните факли на местните рептилоподобни. Щом ни зърнаха, те мигом се разпръснаха и се устремиха към близките горски масиви. Детекторът ни показа наличие на кристал в зоната, където допреди малко се намираха. Снижихме се и прожекторите ни осветиха два отделни обекта насред обширната равнина: скелет на човек, покрит от пипаловидните израстъци на трупоядни растения, и друго човешко тяло, лежащо на три метра от него. При повторното си захождане се снижихме още повече и краят на едното крило на самолета се вряза в някакво незабелязано от никого препятствие.

След аварийното приземяване се отправихме пеша към споменатите по-горе обекти, но се сблъскахме с абсолютно прозрачна — до такава степен, че беше на практика невидима — и гладка на допир стена. Това обстоятелство сериозно ни озадачи. Поехме пипнешком покрай преградата и недалеч от скелета открихме входно отверстие, зад което имаше тесен коридор с още един отвор, който ни отведе непосредствено при скелета. Дрехите на последния бяха напълно унищожени от растенията некрофаги, но в калта до тленните останки лежеше метален шлем с идентификационен номер. По него установихме, че е принадлежал на нашия служител Фредерик Н. Дуайт, с личен номер B-9, от екипа на Кьониг, напуснал базата ни в Тера Нова преди два месеца, за да се отправи на дългосрочна експедиция.

Между скелета и човешкото тяло се издигаше още една невидима стена, но ние бързо идентифицирахме втория мъртвец. Това беше Кентън Станфийлд. В лявата си ръка покойникът стискаше свитък за записки, а в дясната — писалка; изглежда, беше писал нещо в момента на смъртта си. Кристал не се виждаше, но детекторът указваше присъствието на изключително голям екземпляр някъде в близост до Станфийлд.

Да се доберем до мъртвия, не се оказа лесно, обаче в крайна сметка успяхме. Трупът беше още топъл, а огромният кристал лежеше до него, почти потънал в тинестата почва. Първо проучихме написаното от Станфийлд и взехме необходимите мерки на базата на получените сведения. Съдържанието на свитъка представлява доста дълго изложение, което прилагам в несъкратен вид към настоящия доклад. Достоверността на приведените в текста факти се потвърди от нашата обективна проверка, което позволява да смятаме тези записки за документално свидетелство. Трябва да отбележа, че в последните бележки в свитъка ясно си личи интелектуалната деградация на Станфийлд, но по-голямата част от текста заслужава доверие. Причината за смъртта му се дължи на съчетанието от жажда, недостиг на кислород, сърдечно претоварване и дълбока психологическа депресия. Маската му си беше на мястото и кислородът продължаваше да постъпва към дихателните му органи, макар и в по-малки от нормалното обеми.

Понеже самолетът ни бе претърпял повреда, се свързахме с Андерсън, който скоро долетя със самолет за техническа поддръжка FG-7 и ни докара авариен екип, оборудван с взривни вещества. До сутринта FR-58 беше напълно ремонтиран и Андерсън го върна в базата, вземайки на борда тленните останки на загиналите и намерения кристал. Дуайт и Станфийлд ще бъдат погребани в гробището на Кристалодобивната компания, а кристалът ще бъде изпратен в Чикаго с първия космически лайнер. В близко бъдеще смятаме да се вслушаме в предложението на покойния Станфийлд — онова от първата, доста по-здравомислещата част от записките му — и да прехвърлим тук от Земята редовни войски за окончателното и пълно отстраняване на местната заплаха. Туземците трябва да бъдат избити до крак. И когато разчистим терена, ще можем съвсем спокойно да се заемем с добиването на кристали в такова количество, каквото ни е необходимо.

След пладне пристъпихме към задълбочено и внимателно проучване на невидимия архитектурен комплекс… или по-точно капан. Като използвахме дълги шнурове за маркиране на отделните коридори, съставихме подробна карта на лабиринта за нашите архиви. Сложността на замисъла му и майсторството на изпълнение бяха наистина впечатляващи. Успяхме да вземем проби от невидимото вещество и ги изпратихме в лабораторията за химически анализ — най-вероятно тези сведения ще ни помогнат при атаката над многобройните градове на рептилоподобните. Диамантените ни свредла тип „С“ успяха да проникнат в необикновения материал, а работниците от аварийния екип вече зареждат динамита, подготвяйки съоръжението за взривяване. Когато си тръгнем от тук, от невидимото здание няма да е останало нищо. То трябва да бъде разрушено из основи, защото представлява сериозна заплаха за въздушния и другите видове транспорт.

Внимателното разглеждане на плана на лабиринта навява мисълта за жестока ирония, изиграла съдбоносна роля не само в съдбата на Дуайт, но и в тази на Станфийлд. Когато се опитвахме да открием достъп до втория труп, не можахме да проникнем при него отдясно, но Маркхайм намери изход от първото вътрешно помещение на около четири метра и половина от Дуайт и на метър и половина от Станфийлд. От там започваше дълъг коридор (който ние проучихме едва впоследствие), в чиято дясна стена се натъкнахме на още едно отверстие, което ни отведе право при тялото. Следователно Станфийлд би могъл да се измъкне навън, изминавайки едни никакви си пет-шест метра, стига само да се бе възползвал от изхода, намиращ се точно зад него — изход, който клетникът не е успял да открие, защото е бил сломен от собственото си изтощение и отчаяние.