Отвъд стената на съня

Вече знаех какво чакаха скупчените наоколо противни същества. Бях разгадал и тайната на този неведом архитектурен комплекс. Необикновено едрият кристал, заради който бях дошъл тук… Трупът на човека, открил скъпоценния екземпляр дълго преди появата ми… Всичко това получи зловещо и недвусмислено обяснение.

Неспособността ми да намеря изход от тази чудовищна плетеница от незрими проходи и камери изобщо не бе следствие от струпване на множество обикновени случайности. Нищо подобно. От самото начало тази конструкция бе проектирана като неимоверно сложен лабиринт, изграден съвсем съзнателно от проклетите туземци, към чието строително майсторство и интелект за моя зла участ се бях отнасял с презрително високомерие. А можех да проявя по-голяма предпазливост и да заподозра стаеното в това съоръжение коварство, стига да знаех повече за необикновените им архитектурни таланти! Целта им бе пределно ясна и конкретна. Това беше капан — капан, предназначен за човешки същества, в който сияйният кристален сфероид не беше нищо повече от примамка. По този начин проклетите човекогущери, водещи непримирима война с търсачите на кристали, бяха преминали към нова стратегия, използвайки собствената ни алчност срещу нас.

Дуайт — ако това изобщо беше неговият разлагащ се труп — беше първата жертва. Явно бе попаднал тук отдавна и тъй като не бе успял да намери пътя към изхода, навярно бе изгубил разсъдъка си от отчаяние заради безизходицата и неумолимо намаляващите запаси от вода и хлоратови кубчета. По всяка вероятност и маската не беше излетяла случайно от лицето му; според мен клетникът съвсем съзнателно бе сложил край на живота си. Беше предпочел една решителна крачка пред бавното очакване на смъртта, ето защо бе махнал кислородната си маска, оставяйки смъртоносната венерианска атмосфера да сложи последната точка в тази трагедия. Каква жестока ирония на съдбата — тялото му лежеше в непосредствена близост до изхода, който Дуайт така и не бе успял да открие. Ако беше продължил да търси още само минута-две, щеше да се спаси.

А сега аз бях попаднал в грижливо подготвения капан. Бях впримчен в безжалостната хватка на този невидим пръстен за радост на проклетите рептилоподобни изчадия, които ме бяха обградили и ликуваха при вида на моята безпомощност. Тази мисъл беше толкова непоносима и влудяваща, че за кратко изпаднах в умопомрачение заради обзелото ме отчаяние. Как иначе да си обясня внезапния импулс да се впусна в бяг по невидимите коридори, без да знам накъде ще ме отведат? В продължение на няколко минути се държах като безумец, овладян от неистова паника — тичах, блъсках се в стените, падах и отново се изправях… В края на краищата се строполих тежко в калта и си останах там; от човешко същество бях деградирал до една задъхана, окървавена и лишена от разум купчина плът.

Този нервен срив обаче проясни съзнанието ми и ме накара да дойда на себе си. Бавно се надигнах от влажната земя, огледах се и установих, че отново мога да виждам и възприемам случващото се. Стълпилите се наоколо уродливи зрители поклащаха гръдните си пипалца в някакъв особен, накъсан ритъм. Навярно това беше техният еквивалент на човешки смях и аз размахах юмрука си към наобиколилото ме множество, изпълнен с безсилна ярост. Този жест засили още повече веселието им и няколко от влечугоподобните създания даже се опитаха да го имитират с непохватните си горни крайници. Засрамен от глупавата си спонтанна реакция, аз се опитах да събера мислите си и да оценя трезво ситуацията.

В крайна сметка положението ми не беше толкова лошо като това на Дуайт. За разлика от него поне бях открил истинското предназначение на лабиринта и се бях отърсил от всички заблуди, а както се казва, който е предупреден, е въоръжен. Освен това знаех със стопроцентова сигурност, че изходът е напълно достижим, и никога не бих повторил продиктуваната му от отчаянието постъпка. И не на последно място — мъртвото му тяло (или скелет, като гледах с каква бързина и настървеност трупоядите гризат плътта му) ми служеше за постоянен ориентир с местоположението си в близост до отверстието във външната стена, така че търпението и упоритостта ми, рано или късно, щяха да бъдат възнаградени.

От друга страна, моята ситуация бе допълнително усложнена от обградилите зданието човекогущери. И след като веднъж завинаги се бях убедил, че невидимият материал, послужил за изграждането на тези непробиваеми стени, превъзхожда всички достижения на земната наука и техника, за нищо на света не биваше да подценявам способностите на своите противници. Дори огнеметният пистолет не ми даваше пълна гаранция за успех, ето защо трябваше да се въоръжа със смелост, бързина и решителност, ако исках да се измъкна жив от оковите на невидимия затвор и обкръжилите ме врагове.