Отвъд стената на съня

Обаче не възнамерявах да си седя и да чакам избавлението ми да дойде отвън. Допиша ли бележките си, ще си отдъхна малко и отново ще се заема с проучването на лабиринта. Най-важното е да се добера до централната камера, което според мен няма да е толкова трудно. Оттам насетне смятам да се захвана с третия поред коридор. Все още храня надеждата, че ще успея да се измъкна оттук преди залез-слънце.

НОЩ — 13.VI.

Нови неприятности. Пътят към спасението ми се усложнява от непредвидени обстоятелства. Освен че ще трябва да се примиря с още едно пренощуване в калта, на излизане от лабиринта ме очаква кървава схватка. Прекратих следобедната си дрямка още в четири часа и след около петнайсет минути успях да достигна до централната камера. Преместих шлема си пред входа на последния от трите коридора и се отправих пипнешком напред. С всяка следваща крачка откривах все повече съвпадения със старата ми схема и тъкмо когато се почувствах обнадежден, че съвсем скоро ще се изтръгна от незримия си затвор, ненадейно забелязах нещо, което ме порази с по-голяма сила, отколкото очаквах.

В края на горичката в далечния край на равнината се бяха появили четири-пет от противните човекогущери. Заради голямото разстояние нямаше как да ги видя добре, но ми се стори, че жестикулират оживено, обърнати към дърветата, след което към групичката им се присъединиха още десетина. Щом се събраха, гнусните твари се насочиха директно към невидимото съоръжение. Понеже внимателно наблюдавах приближаването им, за първи път получих възможността да ги огледам на открито и на дневна светлина, а не в пропития с влажни изпарения сумрак на венерианските джунгли.

Външната им прилика с рептилиите беше поразителна, макар че сходството със сигурност бе случайно, защото обитателите на тази планета нямаха нищо общо със земните форми на живот. Когато се приближиха достатъчно, напълно се убедих в правотата на това заключение — като се изключи плоската форма на черепа и зеленикавата, покритата със слуз люспеста кожа, те нямаха кой знае какви прилики с познатите ни земноводни и влечуги. Придвижваха се изправени на дебелите си, сравнително късички долни крайници, чиито широки дисковидни стъпала смукала издаваха жвакащ звук при всяка крачка. Всички бяха с обичайния за рептилоподобните същества ръст — около два метра и десет сантиметра — и имаха на гърдите си по четири дълги и тънки пипалца. Движенията на тези пипала (разбира се, ако теориите на Фог, Екбърг и Джанат бяха верни, в което — поне до този момент — силно се съмнявах) означаваха, че създанията водят оживен разговор помежду си.

Извадих огнеметния си пистолет от кобура и се приготвих за схватка. Враговете имаха числено превъзходство, но аз пък имах преимущество във въоръжението ми. Ако туземците познаваха разположението на коридорите в зданието, щяха да се опитат да се докопат до мен и по този начин да ми подскажат пътя към спасението. С други думи, щяха да направят онова, което очаквах от трупоядните обитатели на джунглите. Откъде бях толкова сигурен, че ще ме нападнат ли? Даже без да виждат скъпоценния кристал, скътан в джоба на защитния ми костюм, несъмнено вече бяха доловили присъствието му благодарение на изключителната си сетивност, за която вече писах по-горе.

Ала за голямо мое изумление атака не последва. Наместо това човекогущерите се разпръснаха във верига и образуваха широк пръстен около мен, съвпадащ с външната граница на невидимия лабиринт. Те ме заоглеждаха с интерес в пълна тишина, като от време на време жестикулираха с пипалцата си, кимаха с глави или движеха горните си крайници. Не мина много време и от гората излезе нова група, която се присъедини към тълпата от любопитни зрители. Тези, които се намираха по-близо до трупа, поглеждаха периодично към него, но не правеха никакви опити да се приближат до него. Мъртвецът изглеждаше кошмарно, ала, изглежда, това не правеше никакво впечатление на люспестите твари. Само от време на време прогонваха с рязко движение на пипащата или горните си крайници някоя особено нахална муха фарнот или пък смачкваха с широките си стъпала смукала гърчещия се сикифлиг, акман или хищен израстък на растенията некрофаги.

Накъдето и да се обърнех, виждах уродливите им муцуни и всеки момент очаквах началото на нападението. Не можех да се концентрирам нито върху схемата, която продължавах да държа в ръката си, нито върху подновяването на опитите ми за спасение. Наместо това стоях с долепен до прозрачната стена гръб и постепенно започнах да излизам от ступора, породен от шокиращата промяна в ситуацията, отдавайки се на мрачни размишления за истинската същност на случилото се през последните часове. Стотици озадачаващи ме факти, детайли и събития, които до този момент бях смятал за лишени от смисъл рожби на нелепата случайност, изведнъж придобиха нов, страховит ореол и се подредиха в неумолима върволица от потресаващи догадки и предположения.