Отвлеченият министър-председател

Агата Кристи Отвлеченият министър-председател

Сега, когато войната и проблемите, свързани с нея, са вече минало, смятам, че мога спокойно, без какъвто и да е риск, да разкрия на света ролята, която приятелят ми Поаро изигра в момент на национална криза. Тайната бе добре запазена. И най-малък слух за това не е стигнал до ушите на журналистите. Необходимостта от секретност вече не съществува и смятам, че е справедливо Англия да знае какво дължи на моя чудат, нисичък приятел, чийто превъзходен ум така умело отклони голяма катастрофа.

Една вечер (няма да определям точната дата; достатъчно е да спомена, че беше по времето, когато призивът „Примирие“ не слизаше от устата на враговете на Англия) двамата с моя приятел седяхме в неговата стая. Бяха ме освободили от армията, за да възстановя здравето си, и почти всяка вечер се отбивах у Поаро, да ми разкаже интересните случаи, с които се занимаваше.

Тази вечер се канех да обсъдя с него сензацията на деня — опита за покушение над мистър Дейвид Макадам, министър-председател на Англия. Явно бе, че съобщението във вестника бе минало през строга цензура. Не бяха дадени никакви подробности, освен че министър-председателят се е спасил като по чудо, куршумът одраскал само бузата му.

Смятах, че нашата полиция е била срамно небрежна, щом е допуснала такова посегателство. Добре разбирах, че немските агенти в Англия биха дали много за постигането на успех в тази операция. „Борещия се Мак“, както го наричаха привържениците на неговата партия, упорито и недвусмислено се съпротивляваше на призивите за примирие, които така широко се бяха разпространили.

Той бе нещо повече от министър-председател на Англия, той бе самата Англия; отстраняването му от неговата сфера на влияние би било парализиращ и съкрушителен за Британия удар.

Поаро чистеше един сив костюм с мъничка гъба. Няма на света конте като Еркюл Поаро. Спретнатостта и редът бяха негова страст. Докато миризмата на бензин се носеше във въздуха, той бе неспособен да ми обърне внимание.

— След миг ще бъда на ваше разположение, приятелю. Само да приключа. Мазно петно… нещо лошо… почиствам го… ето така! — Той размаха гъбичката си.

Усмихнах се и запалих цигара.

— Нещо интересно? — попитах след една-две минути.

— Помагам на… една чистачка, както ги наричате у вас, да открие съпруга си. Трудна работа. Нужен е такт. Защото имам някакво чувство, че когато мъжът бъде намерен, няма да му е приятно. Ще призная, че лично аз му съчувствам. Бил е разумен, като се е загубил.

Засмях се.

— Най-после! Мазното петно изчезна. На ваше разположение съм.

— Питах, какво мислите за опита за покушение над Макадам?

— Enfantillage1 — отвърна веднага Поаро. — Човек едва ли би го приел като сериозно. Да стрелят с пушка — че как ще успеят? Това е остаряла работа.

— Този път за малко да успеят — напомних му аз.

Поаро разтърси нетърпеливо глава. Тъкмо щеше да отговори, когато хазайката му надникна през вратата и съобщи, че долу чакат двама джентълмени, които искат да го видят.

— Не си казаха имената, сър, но твърдят, че било много важно.

— Поканете ги да се качат — поръча Поаро, като в същото време внимателно сгъваше сивите си панталони.

След няколко минути двамата посетители бяха въведени и сърцето ми подскочи, тъй като в лицето на първия познах самия лорд Естър, председател на камарата на общините; придружаваше го мистър Бърнърд Додж, член на Военния съвет и доколкото знам, близък приятел на министър председателя.

— Мосьо Поаро? — попита лорд Естър. Приятелят ми кимна. Високопоставеният мъж ме погледна и се поколеба. — Въпросът ми е частен.

— Можете спокойно да говорите пред капитан Хейстингз — успокои го моят приятел, кимвайки ми да остана. — Не е много надарен, но отговарям за дискретността му.

Лорд Естър все още се колебаеше, но мистър Додж се намеси рязко:

— Е, хайде да не говорим със заобикалки. Доколкото разбирам, няма да мине много време и цяла Англия ще разбере затрудненото положение, в което ще се озовем скоро.

— Моля, седнете, господа — любезно ги покани Поаро. — Не бихте ли седнали в креслото, милорд?

Лорд Естър леко се сепна.

— Вие ме познавате?

Поаро се усмихна.

— Разбира се. Чета илюстрованите вестници, как бих могъл да не ви познавам?

— Мосьо Поаро, дошъл съм да се посъветвам с вас по въпрос, чието спешно разрешаване е от жизнено значение. И моля за абсолютна дискретност.

— Имате думата на Еркюл Поаро, нищо повече не мога да ви кажа — заяви надуто приятелят ми.

— Касае се за министър-председателя. В голяма тревога сме.

— Направо сме в безизходица — намеси се мистър Додж.

— В такъв случай раната е сериозна — обадих се аз.

— Каква рана?

— От куршума.

— О, това ли? — възкликна презрително мистър Додж. — То е стара история.

— Както забеляза моят колега — продължи лорд Естър, — тази история вече е приключена. За щастие не успяха. Бих искал да мога да кажа същото и за второто покушение.

— Значи, е имало и второ покушение?

— Да, макар и от друго естество. Мосьо Поаро, министър-председателят е изчезнал.

— Какво?

— Отвлечен е.