Отвлеченият министър-председател

В, отговора на лорд Естър се долови горчивина:

— Не, мосьо Поаро. В наши дни бих се поколебал, преди да кажа за когото и да било, че е извън подозрение.

— Très bien! Разбирам, милорд, че министър-председателят е бил заобиколен с бдителна полицейска охрана, която е, трябвало да предотврати всяко нападение.

Лорд Естър кимна.

— Точно така. Друга кола с детективи в цивилни дрехи следвала отблизо колата на министър-председателя. Мистър Макадам не знаеше нищо за тези предпазни мерки. Той самият бе много смел човек и би ги отпратил. Но естествено полицията от своя страна взе мерки. В действителност шофьорът на премиера, О’Мърфи, е човек от криминалния отдел на Скотлънд ярд.

— О’Мърфи? Това не е ли ирландско име?

— Да, ирландец е.

— От коя част на Ирландия?

— Мисля, от Каунти Клер.

— Tiens!2 Но продължете, милорд.

— Колата тръгва за Лондон. Тя е затворена. Той седи вътре с капитан Даниълз. Както обикновено втората кола ги следва. Но за нещастие по неизвестни причини колата на министър-председателя се отклонява от главния път…

— След един завой на пътя ли? — прекъсна го Поаро.

— Да…, но откъде знаете?

— О, c’est evident!3 По-нататък!

— Неизвестно по каква причина — продължи лорд Естър — колата на премиера напуска главния път. Полицейската кола, без да подозира за отклонението, продължава по шосето. Съвсем скоро колата на министър-председателя бива спряна на пустия път от група маскирани мъже. Шофьорът…

— Смелият О’Мърфи — промърмори замислено Поаро.

— Изненадан, шофьорът удря спирачките. Министър-председателят подава глава през прозореца. В този миг се чува изстрел, следва втори. Първият куршум го одрасква по бузата, а вторият, за щастие, минава встрани. Разбрал опасността, шофьорът внезапно потегля и разпръсква групата.

— Едва са се отървали — възкликнах и потръпнах.

— Мистър Макадам отказал да се вдига шум за леката рана, която получил. Заявил, че е само драскотина. В местната болница почистили и превързали раната, той, разбира се, не казал кой е. После, както бе запланувано, потеглили към Черинг крос, където ги чакал специален влак за Дувър, капитан Даниълз накратко докладвал за случилото се на разтревожените полицаи и отпътували за Франция. В Дувър той се качил на борда на кораба, който го чакал. А в Булон, както знаете, мнимата кола с английското знаме и всички останали подробности го очаквала.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

— Това е всичко.

— Да сте изпуснали някои подробности, милорд?

— Да, има още нещо доста странно.

— Какво именно?

— Колата на министър-председателя не се е прибрала, след като го e оставила в Черинг крос. Полицейските власти искали да разпитат О’Мърфи и веднага започнали разследване. Колата бе намерена спряна пред някакъв отвратителен малък ресторант в Сохо, който е известен като място за срещи на немските агенти.

— А шофьорът?

— Никъде не можаха да го намерят. Той също изчезна.

— Така — замислено каза Поаро. — Налице са две изчезвания: на министър-председателя — във Франция, и на О’Мърфи — в Лондон.

Той втренчено гледаше лорд Естър, който махна отчаяно с ръка.

— Единственото, в което мога да ви уверя, мосьо Поаро, е, че ако вчера някой ми беше казал, че О’Мърфи е предател, щях да му се изсмея в лицето.

— А днес?

— Днес не знам какво да мисля.

Поаро кимна мрачно. Той отново погледна огромния си старомоден джобен часовник.

— Господа, да разбирам ли, че ми давате карт бланш — във всяко отношение, искам да кажа? Трябва да ми се осигури възможност да отивам където поискам и както поискам.

— Напълно. След час за Дувър тръгва специален влак с още служители от Скотлънд ярд. Ще ви придружават офицер от армията и човек от криминалния отдел, които ще са на ваше разположение за всичко. Това достатъчно ли е?

— Съвсем достатъчно. Още един въпрос, преди да тръгнете, господа. Какво ви накара да дойдете при мен? Аз съм непознат и малко известен във вашия грамаден Лондон.

— Издирихме ви по спешната препоръка и желание на много виден ваш сънародник.

— Comment?4 Моят стар приятел префекта?…

Лорд Естър поклати глава.

— По-високостоящ от префекта. Човек, чиято дума някога бе закон в Белгия — и отново ще бъде! В това Англия се заклева!

Поаро направи с ръка драматичен жест.

— Амин! О, но моят шеф не забравя… Господа, аз, Еркюл Поаро, ще ви служа вярно. Дано само небето ни помогне да не бъде късно. Но е тъмно… тъмно… не виждам!

— Е, Поаро — извиках нетърпеливо, щом вратата се затвори зад министрите, — какво мислите?

Приятелят ми вече бързо подреждаше едно малко куфарче. Той поклати замислено глава.

— Не зная какво да мисля. Мозъчните клетки ми изневериха.

— Защо, както казахте, ще го отвличат, след като удар по главата ще свърши чудесна работа? — размишлявах аз.

— Ще ме извините, но не казах точно това. Безсъмнено тяхната цел е била именно да го отвлекат.

— Но защо?